Читать «Военна морга» онлайн - страница 11

— И каза на Бригс онова, което току-що каза на мен?

— Казах му, каквото трябваше да знае — отвърна Марино.

— Същото, което каза на мен?

— Донякъде.

— Не биваше. Това е моя работа. Моя работа е да преценя какво трябва да знае той. — Държах вратата отворена и хладен вятър нахлу в колата. Косата ми още беше влажна след душа. Потръпнах. — Не можеш да превишаваш правомощията си само защото аз съм заета.

— Ама ти беше дяволски заета, затова говорих с него.

Слязох от фургона и още веднъж си казах, че няма начин информацията, която Марино току-що сподели с мен, да е точна. Медицинският екип за спешна помощ в Кеймбридж никога не би направил подобна катастрофална грешка. Опитвах се да намеря някакво обяснение за причината една смъртоносна рана да не кърви на местопрестъплението, а после да започне обилно да тече кръв; продължавах да изчислявам времето на смъртта и дори причината за нея, в случай че е настъпила в хладилната камера на моргата. Бях объркана. Нямах представа какво може да означава всичко това, но най-много ме тревожеше младият мъж, докаран мъртъв, както се предполагаше, на моя отговорност. Виждах го, обвит в платнище, затворен в торба и целият кошмар от старите филми на ужасите връхлетя върху мен. Някой идва в съзнание в ковчег. Някой бива изгорен жив. Не ми се беше случвало толкова чудовищно нещо. Досега не бях срещала и намек за такова стечение на обстоятелствата. Нито веднъж в кариерата си. Не познавах такъв случай.

— Поне няма признаци, че се е опитвал да се измъкне от чувала. — Марино търсеше начин да се почувстваме по-добре. — Нищо, което да подскаже, че в определен момент е дошъл в съзнание и е изпаднал в паника. Да се вкопчи в ципа, да започне да рита или нещо такова. Ако беше упорствал, би бил в странно положение върху коритото, или би се изтърколил от него. Чудя се дали е възможно да се задушиш в някой от тези чували. Предполагам, понеже те би трябвало да са водоустойчиви. Но все пак капят. Покажи ми чувал, който да не пропуска. И още нещо — кръвта е по пода от закрития гараж до хладилника.

— Искаш ли да продължим малко по-късно?

Беше краят на работния ден и всички бяха дошли да се регистрират. Отправихме се през пълния с хора паркинг към модерния вход на хотела със семпла гипсова мазилка, а силният глас на Марино отекваше, сякаш говореше в амфитеатър.

— Съмнявам се Филдинг да е погледнал протокола — додаде Марино. — Според мен изобщо не си е мръднал пръста. От сутринта нито съм го виждал, нито съм го чувал, кучият му син. Отново се е явил на дежурство. Като толкова пъти досега. — Отвори стъклената врата. — Още работи за нас, надявам се. Това нищо ли не значи? Правиш му дяволска услуга и му даваш работа, след като е напуснал последната, а той съсипва Центъра, преди да сме си стъпили на краката.

Във фоайето, насред витрините с награди и възпоминателни плочи на военновъздушните сили, удобните фотьойли и телевизора с широк екран, един надпис приканваше гостите в дома на Си-5 „Галакси“ и С-17 „Глоубмастър III“. Застанах на рецепцията зад мъж в маскировъчна бойна униформа на ивици в приглушени тонове и търпеливо изчаках, докато той пазаруваше: крем за бръснене, вода и няколко малки бутилки „Джони Уокър“. Уведомих служителя, че освобождавам стаята по-рано от предвиденото. Да, няма да забравя да върна ключовете; да, разбирам — макар че няма да остана през нощта, ще трябва да заплатя държавната такса от трийсет и осем долара на ден.