Читать «Кръвожадност» онлайн - страница 6

Промушихме се през горския гъсталак, из храстите се разбягаха катерици и полевки, а кръвта им затуптя ускорено заради близостта на хищниците. Откъм далечния край на гробището долетяха скимтящи и пръхтящи звуци.

— Хайде. — Сграбчих Деймън за китката и отново го изправих на крака. — Трябва да продължим да се движим. — Чувах пулсирането на кръвта, подушвах миризмата на метал, усещах тътена на земята. Знаех, че тълпата се бои от мен повече, отколкото аз от нея, но изстрелите завихряха съзнанието ми подтикваха тялото ми да лети напред. Деймън беше слаб и аз трябваше да го подкрепям.

Още един изстрел изсвистя, този път съвсем наблизо. Деймън се скова.

— Демони! — прогърмя гласът на Джонатан Гилбърт сред гората. Поредният куршум одраска рамото ми. Деймън политна към ръцете ми.

— Деймън! — Думата отекна в ушите ми, прозвуча толкова подобно на демон, че се сепнах. — Братко! — Разтърсих го, сетне започнах да го влача тромаво зад себе си към звуците, издавани от конете. Но въпреки че съвсем наскоро се бях нахранил, силата ми нямаше да трае вечно, а стъпките отекваха все по-близо и по-близо.

Най-сетне стигнахме до края на гробището, където няколко коня бяха привързани към железните колони. Те риеха земята с копита и толкова силно опъваха въжетата, с които бяха завързани, че вратовете им се издуваха. Една от черните кобили беше моята Мезаноте. Втренчих се в нея, хипнотизиран от отчаянието, с което се опитваше да се отдалечи от мен. Само допреди няколко дни аз бях единственият ездач, на когото тя вярваше.

Стъпките прозвучаха отново. Откъснах поглед от животното и поклатих глава, раздразнен от сантименталността, която проявявах. Измъкнах стария ловджийски нож на баща ми, затъкнат в единия ми ботуш. Това бе единственото, което бях взел, когато за последен път бях във Веритас, нашето семейно имение. Той не се разделяше с този нож, макар че никога не го бях виждал да го използва. Баща ми не беше от хората, които си служеха с ръцете си. Все пак в представите ми ножът символизираше силата и авторитета, които всички свързваха с Джузепе Салваторе.

Притиснах ножа към въжето, с което бе завързана кобилата Мезаноте, но дори не го срязах. Погледнах надолу и видях какво всъщност представляваше ножът: тъпо острие, което едва можеше да среже канап, но полирано, за да изглежда като истинско. Много подхождаше на баща ми, казах си с отвращение и задърпах въжетата с голи ръце. Стъпките се чуха съвсем наблизо и аз се озърнах като обезумял. Исках да освободя всички коне, за да не могат Джонатан и останалите мъже да ги възседнат, но просто нямаше време.

— Хей, момиче — прошепнах и погалих грациозната шия на Мезаноте. Тя зари нервно с копита в земята, сърцето й туптеше бясно. — Аз съм — прошепнах и се метнах върху гърба й. Кобилата се изправи на задните си крака, а от изненада аз я ритнах толкова силно в хълбоците, че чух изхрущяване на спукано ребро. Тя тутакси се укроти и аз я насочих в лек тръс към Деймън.