Читать «Кръвожадност» онлайн - страница 4

Думите ми постигнаха желания ефект. Раменете на Деймън увиснаха и той отстъпи назад.

— Добре. Ще го направя сам — промърмори, грабна друг клон и прокара заострения му връх по гърдите си.

Избих клона и извих ръцете му зад гърба.

— Ти си мой брат — моя плът и кръв. Така че докато аз съм жив и ти ще живееш. А сега, ела. — Побутнах го към гората.

— Да дойда къде? — попита Деймън с безразличие, оставяйки се да го влача.

— На гробището — отвърнах. — Трябва да присъстваме на погребение.

В очите на Деймън проблесна искра на интерес.

— На чие?

— На баща ни. Не искаш ли да се сбогуваш с мъжа, който ни уби?

2

С Деймън се бяхме спотаили в горичката от канадски ели в гробището, зад мавзолеите, в които лежаха костите на основателите на Мистик Фолс. Въпреки ранния час жителите на града вече стояха с приведени рамене около зейналия в земята гроб. С всяко издишване на тълпата къдрави облачета пара се издигаха във ведрото синьо небе, все едно цялото паство пушеше пури в знак на възхвала, а не се опитваше да успокои тракащите си зъби.

Изострените ми сетива обхванаха сцената. Въздухът бе пропит с наситения мирис на върбинка — билка, намаляваща силата на вампирите. Тревата бе покрита с роса, като всяка капка вода падаше върху земята със сребрист звън, а в далечината звънтяха църковните камбани. Дори от толкова голямо разстояние можех да видя сълзата, събрала се в ъгълчето на окото на Хонория Фелс.

Застанал начело на опечалените, майор Локуд пристъпваше от крак на крак, нетърпелив да привлече всеобщото внимание. Разпознах фигурата с разперени криле над него — статуя на ангел, бележеща мястото за вечен покой на майка ми. Зад него се намираха два празни гроба, където трябваше да бъдем погребани двамата с Деймън.

Гласът на Барнет, толкова силен и висок за чувствителния ми слух, че все едно собственикът му стоеше редом с мен, разцепи студения въздух.

— Събрали сме се днес тук, за да се сбогуваме с един от най-видните синове на Мистик Фолс — Джузепе Салваторе, достоен мъж, за когото градът и семейството му винаги са били на първо място.

Деймън изрита земята.

— Семейството, което той уби. Любовта, която разруши, живота, който погуби — промърмори.

— Шшт — прошепнах, като притиснах длан към ръката му.

— Ако трябваше да нарисувам портрет на живота на този велик мъж — продължаваше Локуд, извисявайки глас над подсмърчанията и въздишките на тълпата, — Джузепе Салваторе щеше да е заобиколен от двамата си синове, загинали като герои в битката при Уилоу Крийк. Да се поучим от Джузепе, да му подражаваме и да се вдъхновим от делото му, за да отървем града ни от злото, видимо или невидимо.

Деймън нададе нисък, подигравателен звук.

— Портретът, който ни нарисува — промърмори брат ми, — би трябвало да изобразява изстрелите, проехтели през дулото на пушката на баща ни. — Потри с ръка мястото, където куршумът, изстрелян от оръжието на любящия ни родител, преди една седмица бе разкъсал гърдите му. Нямаше физическа рана — нашата трансформация бе излекувала раните ни — но предателството щеше да остане запечатано завинаги в съзнанието ни.