Читать «Кръвожадност» онлайн - страница 5

— Шшт — прошепнах отново, когато Джонатан Гилбърт се отдели от множеството и застана до майор Локуд. Държеше голяма забулена рамка. За последните седем кратки дни Джонатан сякаш се бе състарил с десет години: дълбоки бръчки прорязваха челото му, а белите нишки в кестенявата му коса бяха станали много по-гъсти и забележими. Зачудих се дали това имаше нещо общо с Пърл, жената вампир, която той обичаше, но която бе осъдил на смърт, след като разбра какво представлява в действителност.

Зърнах в тълпата родителите на Клементайн, хванати за ръце и все още не подозиращи, че дъщеря им не е сред момичетата със сериозни и опечалени лица, събрали се на гробището.

Много скоро щяха да разберат.

Мислите ми бяха прекъснати от настойчиво цъкане, като тиктакане на часовник или почукване на нокът върху твърда повърхност. Огледах тълпата, опитвайки се да открия източника му. Звукът беше нисък и постоянен, механичен, по-равномерен от сърдечен пулс, по-бавен от метроном. И изглежда идваше директно от ръката на Джонатан. Кръвта на Клементайн нахлу в главата ми.

Компасът.

Когато баща ни за пръв път започна да подозира присъствието на вампирите, той създаде комитет от мъже, за да отърват града от демоничната напаст. Аз присъствах на сбирките им, които се провеждаха в дома на Джонатан Гилбърт. Той беше изобретил уред, който идентифицираше вампирите и аз го бях видял в действие само преди седмица. Тъкмо по този начин бе открил истинската природа на Пърл.

Смушках Деймън.

— Трябва да се махаме — промълвих, като едва движех челюстта си.

Тъкмо в този миг Джонатан вдигна глава и погледът му се сключи директно с моя.

— Демон! — изкрещя той като побъркан и посочи към мавзолея, зад който се бяхме скрили.

Тълпата се извърна като един към нас, а погледите им пронизваха мъглата като щикове. Сетне нещо профуча покрай мен и стената зад мен избухна. Обгърна ни облак прах, а мраморните отломки порязаха едната ми страна.

Оголих зъби и изръмжах. Звукът беше силен, животински, ужасяващ. Половината тълпа събори столовете си в бързината да побегне от гробището, но останалата половина не помръдна от местата си.

— Убийте демоните! — изкрещя Джонатан, размахал голям арбалет.

— Мисля, че имат предвид нас, братко — изсмя се Деймън с кратък, невесел смях.

Тогава сграбчих ръката му и побягнахме.

3

Следван от Деймън, хукнах през гората, прескачах паднали клони и камънаци. Прехвърлих се през високата до кръста ми желязна порта на гробището, като се извърнах само за миг, за да се уверя, че Деймън не изостава. Двамата се провирахме на зигзаг из гората, а изстрелите отекваха като фойерверки в ушите ми, писъците на съгражданите ми звучаха като натрошено стъкло, а задъханото им дишане приличаше на тътена на гръмотевица. Чувах дори стъпките на тълпата, която ме преследваше, като всяка изпращаше вибрации през земята. Мислено проклех упоритостта на Деймън. Ако беше пожелал да пие повече преди днешния ден, сега щеше да е изпълнен със сила, а новопридобитата му бързина и сръчност вече щяха да са ни отвели далеч от тази бъркотия.