Читать «Обладателят — този, който взема» онлайн - страница 4

„Освен това — поинтересува се Мюлер какво значение има? Може тялото малко да е помръднало, да не би да си мислиш, че се е опитвала да ти каже нещо? Да не би да вярваш в тези глупости за живота след смъртта?“

Когато четири месеца по-късно се сещаше за това. Люк все още потреперваше. Остави книгата със судоку в ъгъла на масата и прокара пръсти през косата си в опит да се справи с объркването. Вратата към фоайето леко се открехна: беше Джуди.

— Джо паркира отпред.

Люк излезе без яке и студът го удари като шамар. Погледа как Дюшейн паркира огромния си джип, боядисан в черно и бяло. На предните врати се виждаше гербът на щата Мейн, а на покрива бе прикрепена редица от лампи. Люк познаваше Дюшейн от детство. Двамата не бяха на една и съща възраст, но се бяха засекли в училище. Така че тясното като на пор лице и малките очички на Джо бяха пред погледа му повече от двайсет години.

Люк мушна длани под мишниците си, за да ги стопли, и видя как Дюшейн отвори задната врата и посегна към ръката на задържаната. Беше любопитен да види нарушителката на реда. Очакваше едра мъжкарана с червендалесто лице и сцепена устна, но с изненада установи, че става въпрос за дребна девойка. Дори може би тийнейджърка. Беше слабичка, с момчешко телосложение, но с красиво лице и гъста руса, къдрава като на херувимче коса.

Докато гледаше жената (или по-скоро момичето), Люк усети странно браждене зад очите си. Пулсът му се ускори, сякаш я позна.

Познавам те, помисли си той. Не че знаеше името й, а нещо много по-фундаментално за нея. Какво беше то? Присви очи и я разгледа по-внимателно. Да не би да съм я виждал някъде преди? Не, осъзна, че греши.

Дюшейн я беше хванал за лакътя, китките й бяха пристегнати в пластмасови белезници. В това време втора полицейска кола спря наблизо, от нея слезе заместник-шерифът Клей Хендерсън и поведе задържаната към спешното отделение. Когато минаваха покрай него, Люк видя, че блузата й е мокра и на тъмни петна. Миришеше на познатата смесица от сол и желязо — миришеше на кръв. Дюшейн се приближи към Люк и кимна по посока на отдалечаващата се двойка.

— Намерихме я да броди в това състояние по пътя към Форт Кент…

— Без палто?

Така разсъблечена в това време? Не може да е била навън много дълго.

— Да, без палто. Слушай, трябва да ми кажеш дали е ранена и дали мога да я върна в ареста.

Люк винаги бе подозирал Дюшейн, че му е тежичка ръката. Бяха му водили доста арестувани пияници с цицини на главата и синини по лицето. А това момиче беше още дете. Какво, за бога, може да е сторила?