Читать «Обладателят — този, който взема» онлайн - страница 3

Дежурната сестра го попита дали иска да остане насаме с мъртвата и той отвърна утвърдително. Беше прекарал по-голямата част от седмицата в интензивното с майка си и му се струваше немислимо да си тръгне сега. Затова поседя още малко при нея, взираше се в нищото, като избягваше да поглежда група, и се опитваше да се сети какво трябва да направи. Да се обади на роднините. Всички бяха фермери и живееха в южната част на окръга. Да се обади на отец Лимън от католическата църква, която така и не успяваше да се застави да посети… Да избере ковчег… Толкова много неща, за които трябваше да се погрижи. Знаеше какво е необходимо да се направи, беше го научил преди седем месеца, когато почина баща му, но само мисълта, че отново трябва да извърви съшия път, му се струваше изтощителна. Точно в такива моменти бившата му съпруга му липсваше най-много. Триша беше медицинска сестра и го успокояваше в трудни мигове. Не губеше разсъдък и оставаше практична дори и в скръбта. Но нямаше смисъл да въздиша по миналото. Вече беше сам и трябваше да се справи със свои сили. Почувства се неудобно, когато си спомни как майка му се надяваше с Триша да останат заедно, как му се караше, че я е оставил да си отиде. Погледна мъртвата жена, изпълнен с вина.

Очите й бяха отворени. А само преди минута бяха склонени. Люк усети как гърдите му се свиха с надежда, макар да знаеше, че това нищо не означава. Просто електрически импулс, преминал през нервите й, когато синапсите са спрели да работят, като остатъци от дим от угаснал двигател. Пресегна се и затвори клепачите й.

Те, разбира се, пак се отвориха, сякаш майка му се събуди. Люк почти подскочи, но успя да овладее страха си.

Но не беше страх, а изненада. Сложи си пак стетоскопа на ушите, наведе се над нея и притисна слушалката към гърдите й. Тишина, никакво клокочене на кръв във вените, никакъв дъх. Хвана китката й. Нямаше пулс. Погледна часовника си: бяха изминали петнайсет минути, откакто бе обявил майка си за мъртва. Пусна студената й ръка, но не можеше да откъсне очи от нея.

Можеше да се закълне, че и тя го гледа, че очите й са впити в него. Тогава ръката й се повдигна от чаршафа и се протегна към него с дланта нагоре, сякаш го подканваше да я хване. Той така и направи, произнесе името й, но веднага щом хвана ръката й, я пусна. Беше студена и безжизнена. Люк отстъпи пет крачки от леглото и потри чело, като се чудеше дали не халюцинира. Когато се обърна пак, очите на майка му бяха затворени, а тялото й — неподвижно. Той едва си поемаше дъх, сърцето му се качи в гърлото.

Трябваха му три дни да се престраши да поговори с колега за случилото се. Избра стария Джон Мюлер, прагматичен общопрактикуващ лекар, известен с това, че изражда телетата на съседа си фермер. Мюлер го изгледа скептично, сякаш подозираше, че е пиян. „Потрепване на пръстите на ръцете и краката… Да, случва се — каза той, — но петнайсет минути по-късно? Мускулно-скелетно движение?“. Мюлер изгледа отново Люк, сякаш дори самият факт, че разговарят, е срамен. „Видял си го, защото си искал. Не ти се е щяло да е мъртва“. Люк знаеше, че не това е обяснението. Повече нямаше да повдига въпроса, не и пред лекари.