Читать «Смъртоносен уикенд» онлайн - страница 100

Тя почука още веднъж.

— Ехо?

Нямаше никакво желание да привлича внимание към стаята си. Кой знае колко от хората, събрани за ранната вечеря три етажа по-надолу, можеха да я чуят? Налагаше се да я разкара. Дръпна тънкото перде и отключи плъзгащата се врата.

— Здравей — каза той.

Добрият грим правеше чудеса. Не забеляза никакви синини или драскотини и въпреки че изглеждаше изморена, по лицето й нямаше и следа от самосъжаление.

— Съжалявам, но съм зает, Лили. — Тя се намръщи. — Съжалявам и за… неприятната случка.

— Моля те! Може ли да вляза само за минутка?

— По-добре да го отложим за утре — предложи той.

— Понеже утре си тръгваш, а? — саркастично отвърна тя. Малко злобно дори.

— Не…

— Как може да си такова мекотело? — Жената мина покрай него и влезе вътре.

Съчувствието не присъстваше в неговата емоционална гама. Сбъркала беше адреса. Той побърза да затвори вратата.

— Трябваше ми просто едно описание, нищо повече — измърмори тя, докато бавно обикаляше стаята с гръб към него. — Само не ми казвай, че не си успял да огледаш онзи — добави укорително.

— Гледах теб — излъга той. — Щях да помогна, ако можех. Сега… в момента съм зает.

— О, да, виждам — отсече тя. — Плати ли ти?

— Какво? — възмутено отвърна той.

— Всяко нещо си има цена, нали?

— Помогнах ти — запротестира Тревалян. — Направих каквото можах. Нямах никаква представа в какво се забърквам, а те бях виждал единствено на сцената и харесвах гласа ти. — Надяваше се да я забаламоса с ласкателства и час по-скоро да я разкара от стаята.

— Довечера пак ще пея.

— Сигурна ли си, че е добра идея?

Лили вдигна рамене и потърси отражението му в огледалото.

— Той ме удари — каза тя. — Опита се да ме опипа.

— Съжалявам.

— Исках само да му забранят да идва тук. Толкова трудно ли ти беше да кажеш две думи?

— Не може ли да отложим това за утре?

— Кое е толкова спешно, господин Майснер? Точно така — знам името ти. Дай ме под съд. Искам обяснение. Имаш вид на добър човек. Трябваше само да опишеш външния му вид.

— Мисля, че е време да си тръгваш.

— Какво? Охраната ли смяташ да извикаш?

Искаше му се да й каже да спре да се разхожда из стаята. Това — повече от всичко друго — направо го вбесяваше.

— Просто не мога да разбера — продължи да мрънка тя. — Толкова ли е трудно? — Лили спря пред междинната врата към стаята на Наглър.

Той погледна резето — беше отключено, а вратата бе съвсем леко открехната. Пръстите й потънаха в цепката.

— Не знаех, че си в апартамент — каза жената.

Тревалян посегна да затвори вратата и да й попречи да влезе. Но беше късно.

— Куче? — възкликна тя. — Чия е тази стая? — Обърна се смутено към него. В очите й се четеше страх. — Какво става тук? Кой си ти?

— Лили… О, Лили! — разочаровано изстена той.

25.

Уолт откри баща си точно преди да затворят „Сотут Клъб“ — бар ресторант на главната улица в Кечъм, обслужващ по-изискана клиентела, за разлика от двата рок клуба малко по-надолу. По стълбите от бара на долния етаж се излизаше към панорамната тераса на ресторанта. От тавана — вместо полилей — висеше кану, а момчетата и момичетата от персонала се разхождаха наоколо, облечени в тениски и къси панталони.