Читать «Стоманеното сърце» онлайн - страница 7

Стоманеното сърце се извърна рязко и погледна по-дребния Епичен. После върна поглед към баща ми и вдигна ръка към лицето си. Там — изумително — имаше струйка кръв. Първо си помислих, че е дошла отзад, от Смъртоносното посочване. Но следата продължаваше да кърви.

Куршумът беше одраскал Стоманеното сърце. Беше го ранил, а допреди малко куршумите отскачаха от него.

— Съжалявам — с тревога рече татко. — Той се пресягаше към теб. Аз…

Стоманеното сърце зяпна и вдигна ръка пред очите си. Гледаше кръвта. Сякаш беше напълно изумен. Погледна първо трезора в дъното, после баща ми. На фона на разсейващия се дим и улягащия прах двамата стояха един срещу друг — масивният, царствен Епичен и дребният бездомен човек с глупавата тениска и вехтите джинси.

Стоманеното сърце скочи напред с ослепителна бързина и стовари дланта си върху гърдите на татко. Размаза го върху бялата каменна колона. Костите му изпукаха и той изплю струя кръв.

— Не! — извиках аз. Гласът ми прозвуча странно, сякаш бях под вода. Исках да изтичам при татко, но бях прекалено уплашен. И досега се замислям колко страхлив бях в онзи ден и се поболявам.

Стоманеното сърце пристъпи встрани и взе пистолета, който татко беше изтървал. С гневен поглед го насочи в гърдите му и стреля само веднъж в падналия вече човек.

Той прави такива неща. Стоманеното сърце обича да убива хората със собствените им оръжия. Това се превърна в отличителен белег за него. Той притежаваше невероятна сила и можеше да запраща вълни от енергия с ръце. Но когато се стигнеше до това да убие някой специален, предпочиташе да ползва неговото оръжие.

Стоманеното сърце се обърна, оставяйки татко да се свлече на пода, и захвърли пистолета. После почна да изстрелва енергия във всички посоки. Столове, стени, гишета пламнаха. Една от вълните удари близо до мен и ме изхвърли от стола. Търкулнах се на пода.

Експлозиите пилееха трески дърво във въздуха и тресяха помещението. В няколко мига Стоманеното сърце нанесе такива разрушения, че убийствата на Смъртоносното посочване изглеждаха кротки. Опустоши салона, срути колоните, уби всеки, който му попадна пред очите. Не съм сигурен как оцелях. Пълзях сред натрошените стъкла и наоколо валяха мръсотия, мазилка и прах.

Стоманеното сърце нададе яден и гневен вик. Едва чувах вика, но усещах как от силата му прозорците се трошат и стените се тресат. После от него се излъчи нещо, някаква вълна енергия. Подът наоколо смени цвета си и се превърна в метал.

Трансформацията се разпространи и заля цялото помещение с невероятна бързина. Подът под мен се превърна в стомана, също и стената, и парченцата стъкло. Гневът на Стоманеното сърце — неговата емоция — превръщаше неодушевените предмети наоколо в стомана, ала не засягаше живите и нещата, които са съвсем близо до тях.

Викът заглъхна. Подът, колоните и по-голямата част от стените бяха превърнати изцяло в стомана. Широк участък от тавана беше останал от дърво и мазилка, както и малко от стената. Стоманеното сърце изведнъж се издигна във въздуха и си проби път в небето.