Читать «Стоманеното сърце» онлайн - страница 15

И тримата — Случайност, Дони и жената с опасното излъчване — се обърнаха към мен, когато дотичах.

— Дони! — рекох. — Трябваш ни в Магистрата!

„Проблемите“ ми се намръщи и изгледа пушката ми. Пресегна се под сакото за пистолета си, но не го извади. Случайност, в червения костюм и тъмното наметало, само вдигна вежда. Ако го застрашавах с нещо, силите му щяха да го предупредят. Аз обаче не планирах да му причинявам нищо през следващите няколко минути, затова предупреждение нямаше.

— Ти пък кой си? — поиска да узнае Дони.

Аз спрях.

— Кой съм аз ли? Искри, Дони! Че аз работя за Шприцър вече три години. Няма да пукнеш, ако се помъчиш от време на време да запомняш имената на хората!

Сърцето ми блъскаше в гърдите, но се стараех да не ми личи. Шприцър въртеше игралния дом. Не беше Епичен, но се водеше на заплата при Стоманеното сърце — като почти всички хора с някакво влияние в града.

„Проблемите“ ме гледаше подозрително, но знаех, че не обръща особено внимание на низшите разбойници, с които е обграден. Всъщност навярно би се шокирал да разбере колко много знам за него и за повечето Епични в Нюкаго.

— Е? — подканих го. — Идваш ли?

— Не ме препирай, момче. Какъв си ти? Портиер ли?

— Участвах в нападението на Айдълин миналата година — отвърнах аз и скръстих ръце. — Издигам се, Дони.

— За теб съм „сър“, идиот такъв — тросна се Дони и измъкна ръка от сакото си. — Ако се „издигаш“, нямаше да разнасяш съобщения. Каква е тая дивотия с връщането? Шприц каза, че иска Случайност да изглади някои залози за него.

Свих рамене.

— Не ми каза защо; само ме прати да те доведа. Каза да ти предам, че е сбъркал и не е нужно да безпокоиш Случайност. — Хвърлих поглед на Епичния. — Не мисля, че Шприцър знаеше, че… хмм… че имате планове, сър. — И кимнах по посока на жената.

Настана продължително неловко мълчание. Бях толкова нервен, че човек можеше да остърже покритието на лотариен билет, ако го опреше в кокалчетата на пръстите ми. Накрая Случайност изсумтя.

— Кажи на Шприцър, че му прощавам. Този път. Би трябвало да знае по-добре, че не съм му изчислителна машинка. — Той се обърна, поднесе лакътя си на жената и тръгна. Явно смяташе, че тя незабавно ще го последва, когато ѝ нареди.

Когато тя тръгна подире му, ме изгледа. Дългите мигли трепкаха над дълбоките сини очи. Установих, че се усмихвам.

После осъзнах, че ако съм заблудил Случайност, то съм заблудил и нея. Значи сега тя — и Възмездителите — ме смятаха за един от лакеите на Стоманеното сърце. Те винаги внимаваха да не излагат на опасност цивилни, но нямаха нищо против да извадят от строя някой бияч или разбойник.

Ау, искри, трябваше да ѝ смигна, помислих си аз. Защо не ѝ намигнах?

Глупаво ли щеше да изглежда? Всъщност никога не го бях правил. Ама може ли човек да намигне неправилно? Проста работа.

— Нещо с окото ти ли не е наред? — попита Дони.

— Хм. Влезе ми мигла. Сър. Извинете. Е, трябва да се връщаме. — Мисълта как Възмездителите задействат плана си навреме, за да погубят Дони — и мен — като положителен страничен ефект, изведнъж много силно ме изнерви.