Читать «Свят на смъртта 4» онлайн - страница 37

— Нямам индивидуален номер — честно си призна обърканият Язон.

— Това не е възможно — безстрастно изкоментира младият човек и зададе нов въпрос: — Как попаднахте там?

— През вентилационната шахта на пневмопровода — доложи Язон с цялата искреност, на която бе способен.

Глупаво е да лъжеш противника, когато не само не знаеш неговите карти, но даже и не си успял да чуеш правилата на играта.

— Вашето име? — заинтересува се младежът с все същата идиотска усмивка.

Неговата изкуствена приветливост изобщо не се връзваше с равнодушния студен глас. Впрочем, в охраната попадаха всякакви типове, а това явно беше охранител.

— Моето име е Язон дин Алт — съобщи Язон с достойнство.

— Добре — кимна охранителят, явно доволен от отговора. — Не отивайте никъде, сега ще дойда при вас.

Трудно беше да се откаже на такова любезно предложение. И Язон зачака, като с любопитство поглеждаше часовника си. Във всеки случай си струваше да запомни за колко време ще пристигне този тип.

Пристигна след шест минути със стандартен транспортьор от същата посока, откъдето беше дошъл Язон. Нищо интересно.

— Здравейте — каза той, слизайки от колата.

Едва сега, когато го видя в пълен ръст, а не на екрана, Язон разбра: „Та това не е човек! Това е андроид!“

Такива не се произвеждаха от много отдавна. Преди не по-малко от хиляда години безкрайните спорове за моралния аспект на използването на човекоподобните роботи завършиха с победата на ония, които искаха повсеместната им забрана. Решаващ аргумент бе печалната статистика на ръста на престъпността в световете, където андроидите бяха разпространени особено широко и в съвършенството си достигнали външна неразличимост от хората.

Екземплярът отсреща беше доста примитивен. Дори гласът му го издаваше, а походката, жестовете, маниерите го правеха направо карикатура на човек. Обаче карикатурата носеше радостна за Язон вест:

— Последвайте ме — разпореди се андроидът. — Ще ви съпроводя до господаря.

— Най-после! — въздъхна Язон.

И се усети, че съжалява за липсващия си пистолет. Но защо ли? Андроидът беше без оръжие и като че ли нищо наоколо не изглеждаше заплашително.

— Как се казва вашият стопанин? — заинтересува се Язон.

— Доктор Солвиц — отвърна андроидът.

— А кой е доктор Солвиц? От коя планета е? — Язон искаше да узнае колкото може повече, докато вървят по дългия тунел.

— Не разбирам въпроса — каза андроидът. — Доктор Солвиц от тази планета.

— А как се нарича тази планета?

— Планетата на доктор Солвиц, или просто Солвиц.

Кръгът се затвори — от такъв истукан не можеш да измъкнеш много информация. Но Язон все пак продължи да разпитва:

— А в коя звездна система е разположена планетата Солвиц?

— Не съм упълномощен да отговарям на този въпрос — равнодушно съобщи андроидът.

Язон заобмисля какъв друг въпрос да зададе, без да рискува да получи подобен „съдържателен“ отговор, но в този момент пред тях се отвори врата. Двата транспортьора влязоха в тесен коридор, където вече бе невъзможно да се движат редом, а само един след друг. Кой знае защо андроидът увеличи скоростта си и след няколко минути стремително криволичене по тунелчета и преходи спряха пред голяма врата от истинска дървесина. Очевидно по-нататък по прищявка на доктор Солвиц трябваше да се движат пеш или пък точно тук се намираше кабинетът на доктора.