Читать «Свят на смъртта 4» онлайн - страница 33

Фенерчето май беше оцеляло, но да го извадят с вързани ръце беше невъзможно. Значи първо трябваше да освободят ръцете си. В краен случай можеха да прегризат въжетата един на друг, но Мета имаше по-добра идея. Тя докопа със зъби пропуснатото при обиска малко джобче, в което държеше козметични принадлежности. Между тях имаше малко, безобидно на пръв поглед дамско огледалце, под чиято пластмасова периферия обаче се криеше остър като бръснач метален ръб. Наложи се да се повъргалят в калта, да попъшкат и да се порежат един-два пъти, но след няколко минути вече изучаваха своя нов затвор.

Не успяха да открият нищо наистина опасно. Пещерата, изкопана в земята отдавна неизвестно от кого и защо, беше укрепена срещу срутване с дебели насмолени греди. Простираше се на двадесет метра, като се започне от стълбата, а таванът беше с височината на пирянец, но постепенно се снижаваше дотолкова, че принуждаваше в далечния край да се стои на четири крака. В тъмните ъгли процвърчаваха някакви уплашени зверчета, но те едва ли бяха страшни плъхове, способни да изядат жив човек. Единствената неприятна находка бяха двата побелели от времето човешки скелета, по чийто вид беше трудно да се отсъди дали са останки на затворници, или просто кокали, хвърлени тук, за да плашат. Нито кошмарни отрови, нито ужасни гадини или насекоми, нито прочутите плъхове — абсолютно нищо, което би застрашило живота в този момент.

— Не разбирам — проговори Язон. — На какво са разчитали, като ни хвърлиха тук?

Той вече беше приседнал на сухо дърво и, облегнат към стената, притискаше автоматичния лечител към рамото си — отдавна имаше нужда от това. Анализаторът тихо зажужа и скоро всички необходими лекарства навлязоха в кръвта му.

— А може би не са и смятали да ни убиват. Просто някакъв ритуал?

— Не мисля — възрази Мета. — Тъмницата е страшно наказание за тези диваци. Най-вероятно те панически се страхуват от тъмнината. И озовавайки се тук, бързо се побъркват.

Мета понякога поразяваше Язон с нестандартното си мислене. Нещо подобно се въртеше и в неговата глава, но още не му се беше изяснило.

— Искаш да кажеш, че тук няма нощи?

— Ами да. Не съм силна по астрономия, но елементарната логика го подсказва. По местно време сме прекарали в този свят няколко денонощия, а слънцето светеше без промяна през цялото време.

— Разумно — отсъди Язон. — Само дето това не е главната тайна. Много по-важно е да разберем как на едно място и по едно и също време са се струпали пирянските твари, Темучин и неговото племе и креноджите от онази планета, от която ти ме измъкна като по чудо. Помниш ли, където бях отишъл с оня откачалник Майк Саймън?

— Помня — кимна Мета. — И откъде са се взели те според теб? Хайде, за пирянските твари да речем, ти обясни още на кораба. Ако са произлезли от тоя свят, тогава няма нищо чудно… Ама Темучин… Той не е истински, не ни помни, не ни познава…

— Правилно, Мета, само че гледай по-широко на ставащото. В този свят нищо не е истинско. Разбираш ли?

— Не разбирам. В какъв смисъл?