Читать «Работилницата на дявола» онлайн - страница 2

Кениди имаше проницателните сини очи и руси коси на баща си, но приликата свършваше дотам. Туморите, които бяха започнали да растат в нея, откакто се бе родила, вече изкривяваха усмивката й и издуваха челото й. Постепенно станаха стотици. Злокачествени израждания, състоящи се от преплетени кръвоносни съдове, растяха в клепачите и в устата и на гроздове в гърлото и гръбнака й. Туморите пречеха на говора й и накрая не й позволяваха да върви.

И тогава, когато тя вече не можеше да се движи, Крис Кънингам, героят от войната в Персийския залив, смелият морски пехотинец, разочарова всички.

Той започна да пие.

Лекарите от болница „Витезда“ на военноморските сили се опитаха да дадат обяснение за ужасното състояние на малката Кениди, но не можеха да кажат цялата истина, затова накрая смутолевиха, че понякога стават такива неща. Заявиха, че нямат обяснение защо Кениди се е родила с това заболяване. Гледаха ужасените лица на родителите й и мънкаха безсмислени банални фрази: „Понякога на добрите хора се случват лоши неща“ или „Господ има Божествен замисъл за всеки“.

Лекарите намалиха образуванията, до които можаха да стигнат, с помощта на лазерната хирургия, но накрая Кениди Кънингам не можа да устои на опустошенията на туморите, които разяждаха тялото й, и започна да губи сили. Това продължи три години. Постоянното лечение носеше само временно облекчение и детето ставаше все по-немощно и сякаш се смаляваше. И когато навърши четири и половина, Кениди умря по време на операция на стомаха за отпушване на червата.

Разбира се, лекарите от „Витезда“ знаеха, че не я е убил Божият промисъл. Те вече бяха видели повече от двайсет подобни случая.

Собственият й баща бе произнесъл ужасната смъртна присъда.

Гостите минаваха покрай снимката на Кениди и се разписваха в книгата за съболезнования, после отиваха край басейна, където тихо свиреше струнен квартет. Заставаха там с чаши вино или пунш и шепотът им се носеше на фона на тъжната музика досущ пясък, довеян от вятър в пустиня.

Всички бяха запознати с историята предимно от вестниците, където широко се отразяваше съдебното дело, което семейство Кънингам бе завело срещу правителството на Съединените щати.

Но това вече нямаше значение.

Докато опечалените пристигаха, Крис Кънингам стоеше в спалнята си на горния етаж. Също като лекарите във „Витезда“, и той знаеше какво всъщност се бе случило с дъщеря му. След смъртта й преди четири дни Крис бе рухнал и не беше в състояние да се съвземе.

Седеше на леглото в стаята, където бе израснал и където обикновено се чувстваше в безопасност. Опита се още веднъж да намери себе си, докато седеше в стаята, където някога се бе формирала ценностната му система, но спомените се изкривяваха, гледани през призмата на смъртта на Кениди.

Тук, в тази стая, Крис се бе радвал на победа след победа — зрелостния изпит, дипломата от университета в Лос Анджелис и спортните награди. Тук бяха всичките му трофеи и награди и сега той ги разглеждаше внимателно, сякаш търсеше в тях скрит смисъл. Навремето бе обзет от трескаво желание за постижения и победи и никога не се беше вглеждал в себе си. А сега се страхуваше да го направи. Боеше се от онова, което щеше да открие, че липсва в душата му.