Читать «Работилницата на дявола» онлайн - страница 18

— Комуникации? — учуди се Стейси.

— Да, госпожо. Тази сутрин той работи там. Сградата се намира извън очертанията на базата. Трябва да завиете надясно по Потър Роуд. — Военният полицай извади карта и я показа на шофьора на таксито. — Около три километра ще се движите по Фронтидж Роуд. После ще видите сателитните антени край езерото и голяма сграда без прозорци.

— Добре. Да тръгваме — каза Стейси.

Шофьорът мина през портала, зави надясно и пое по Фронтидж Роуд. Напуснаха очертанията на базата и подкараха по тесен неравен път през зелени хълмисти ниви. По периметъра на базата имаше триметрова ограда с бодлива тел. След около три километра видяха сателитните антени, езерото и огромната сграда без прозорци. Приближиха се и Стейси забеляза двама военни, които стояха пред входа, пушеха и явно я чакаха. Щом таксито спря, те хвърлиха цигарите и отвориха вратата. И двамата бяха капитани от флотата.

— Госпожо Ричардсън, аз съм капитан Уилкокс — каза по-възрастният, — а това е капитан Карпентър.

Двамата козируваха. Стейси слезе от таксито.

— Защо не ме изчакате? — обърна се тя към шофьора, защото започваше да изпитва опасения, че е изолирана в този затънтен край на базата.

Но капитан Карпентър вече бе извадил двайсет долара от джоба си и плащаше.

— Ще ви уредим превоз за връщане — каза той и направи знак на шофьора да потегли.

Преди Стейси да успее да възрази, капитан Уилкокс я хвана за ръката и я поведе към сградата.

— Пуснете ме, ако обичате.

Той мигновено изпълни искането й и рече:

— Извинете, госпожо. Оттук, моля.

Изкачиха няколко каменни стъпала и влязоха в изненадващо оскъдно обзаведено фоайе. До стената имаше няколко дървени бюра. Флагът на Първи батальон за сателитни комуникации беше до американското знаме. Останалото беше сив цимент и бели стени.

— Бих искала да отида до тоалетната — каза Стейси. — Насам, госпожо.

Минаха през една врата и тръгнаха по ярко осветен коридор. На половината от вратите имаше прозорчета, през които Стейси видя стаи за сателитни и телекомуникации, свързващи Форт Детрик с базите в цял свят. Накрая влязоха в помещение с надпис „Ситуационна стая за сателитни връзки“, което имаше висок таван и размерите на баскетболно игрище. В средата имаше дървена маса, а около нея бяха наредени шест стола. Нямаше други мебели.

— Къде е тоалетната? — повтори Стейси.

— Почакайте тук — каза капитан Уилкокс и двамата с капитан Карпентър я оставиха сама в огромното помещение без прозорци.

Освен нервността от засилващата се потребност да отиде по нужда, Стейси започна да изпитва и страх. Пребори се с пристъпа на гадене и прошепна: „Не ме оставяй, Макс“.

Не знаеше колко време я накараха да чака, защото батерията на часовника й се бе изтощила. Ако намерението им беше да я уплашат и да я пречупят психически, чакането оказа обратния ефект: когато най-после вратата се отвори и в стаята влезе едър мъж в униформа на адмирал, окичена с медали, Стейси кипеше от гняв. Тя беше дъщеря на военен и видя, че пет от медалите са за проявен героизъм по време на сухопътни сражения — нещо необичайно за офицер от военноморския флот. Адмирал Джеймс Зол беше огромен човек с прошарени коси и хищнически челюсти. Той влезе в стаята, придружен от двамата си любими капитани и следван от полковник Лорънс Читик. Адмиралът спря на няколко крачки от Стейси и се вторачи в нея. Тя стигаше до гърдите му. Полковник Читик пристъпи напред и ги представи.