Читать «Работилницата на дявола» онлайн - страница 174

Зол гледаше гневно телефона на масата за конференции в огромния си кабинет във Форт Детрик.

— Слушам, сър — каза майор Флин и затвори, после се обади на началника на гарата на източната секция и поиска да мине през Брунсуик, Мериланд и да се прехвърли на линията „Север-Изток“ за Вашингтон. След това щеше да поиска необходимите разрешения да продължи към Атланта и да стигне до Тексас.

Малко след два следобед се получи разрешението да минат през Брунсуик и майор Флин заповяда на командира на охраната морските пехотинци да се качат на покрива на Белия влак. После се обади на пилотите на хеликоптерите и те запалиха моторите. След няколко минути бръмченето им бе заглушено от грохота на двигателя на Белия влак.

— Готови сме да тръгнем — съобщи машинистът.

— Добре. Потегляй — отговори майор Флин.

Белия влак започна да се движи на заден ход по линията, спускаща се към Мериланд.

— Ще се почувствам по-добре, когато излезем от тази проклета планина — каза майор Флин на морския пехотинец, който седеше до него.

* * *

Фанън Кинкейд нямаше време да търси удобни вагони по пътните листове. Той разпредели двайсетте души, които му бяха останали, и им каза да се разположат по линията за Вашингтон и да се движат по двама. Заповяда им да му кажат, когато намерят подходящ вагон, после намери място за почивка.

Избра открит товарен вагон във влак, пътуващ по линията „Север-Изток“, който отиваше във Вашингтон. Релсовият път вървеше успоредно с магистрала 395, пресичаше река Потомак близо до сградата на Пентагона и оттам се отправяше на юг към Ричмънд.

Фанън беше уморен. Не беше спал две денонощия и почти цялата енергия го бе напуснала. Усещаше немощ, но знаеше, че трябва да продължи. Щеше да намери начин да нанесе този удар в името на Господ. Някъде от редиците на неудовлетворените и пренебрегнати християни щеше да се появи неговият приемник. Е, този човек нямаше да бъде свят и божествен като него, но щеше да продължи борбата.

Постепенно мислите му се откъснаха от логиката и здравия разум и започнаха свободно да кръжат около мечтите му за слава.

— „Аз съм, Който изпитвам сърца и вътрешност; и всеки му от вас ще въздам според делата му.“ — прошепна той, после заспа дълбоко в открития товарен вагон.

Робърт Вейл видя цистерната с бензин „Тексако“ на един страничен коловоз на около петстотин метра напред. Той беше с новия си партньор Питър Кели, специалист по експлозивите по време на войната в Персийския залив и известен в Християнския хор като Бомбаджията. Работата му беше да прави и да поставя експлозиви. Двамата се приближиха до огромната цистерна. Робърт взе един камък и го хвърли по цистерната.

— Пълна е до половината. Какво ще кажеш?

— Ще я взривя така, че ще отнесе боята на онзи купол ей там — отговори Бомбаджията и посочи сградата на Конгреса, която се издигаше зад редицата дървета на около осемстотин метра от тях. — Ще се върна, за да кажа на Фанън, да взема алуминиевия нитрат и да направя експлозива. Ти остани тук и се опитай да отвориш цистерната.