Читать «Играта на Ендър» онлайн - страница 84

Като добър актьор Питър й протегна трепереща ръка и каза:

— Ако смяташ, че трябва да преустановя тези си занимания, мисля, че вече ще мога да се справя, сериозно си мисля, че ще мога.

— Не, не — отвърна майката. — Не искам да ги прекъсваш. Просто внимавай, това е всичко.

— Аз внимавам, мамо.

Всичко си беше постарому, нищо не бе се променило за една година. Ендър бе сигурен в това и все пак като че ли всичко бе станало по-противно. Той продължаваше да оглавява ранглистата за бойно майсторство и никой не се съмняваше, че това е напълно заслужено. На деветгодишна възраст той бе взводен в армия „Феникс“ с командир Петра Арканян. Продължаваше да провежда вечерните си тренировки и макар че в тях сега участваха елитни групи войници, подбрани от своите командири, всеки новобранец, който искаше, можеше да дойде. Алей също бе станал взводен, но в друга армия, и те все още бяха добри приятели. Шен не бе произведен, но това не бе пречка. Динк Мийкър най-сетне бе приел командирския пост и бе оглавил армия „Плъх“ на мястото на Роуз дьо Ноуз. Всичко върви добре, и то много добре, и изобщо не виждам какво повече може да се иска… Защо тогава ненавиждам живота си?

Ендър мислено проследи стъпка по стъпка тренировките и игрите. Харесваше му да обучава момчетата от взвода си и те вярно го следваха. Радваше се на всеобщо уважение. По време и на занятия, и на вечерните тренировки към него се отнасяха твърде почтително. Командирите идваха, за да се запознаят с това, което прави. Другите войници идваха на масата му в трапезарията и искаха разрешение да седнат. Даже и преподавателите го уважаваха. Ползваше се с такова голямо уважение, че му идваше да закрещи.

Наблюдаваше малките момчета в армията си, напуснали току-що наборните си групи, наблюдаваше ги как играят и как се присмиват на командирите си, когато си мислят, че никой не ги гледа. Наблюдаваше сърдечните взаимоотношения между старите приятели, които от години другаруваха във Военното училище, които разговаряха и се смееха на стари битки и на вечните войници и кандидат-командири.

Но когато се намираше в компанията на своите стари приятели, нямаше нито смях, нито разказване на спомени. Само работа. Само интелигентни разговори и вълнения, свързани с играта, нищо повече. Тази вечер, по време на тренировката, Ендър и Алей обсъждаха нюансите на маневрите в открития космос, когато Шен дойде и след като ги послуша миг-два, неочаквано сграбчи Алей за раменете и закрещя:

— Нова! Нова! Нова!

Алей избухна в смях и няколко секунди Ендър ги наблюдаваше как си припомнят заедно сражението, онова сражение, в което надхитриха големите момчета и се измъкнаха от…

Изведнъж те си спомниха, че и Ендър бе участвал в тази битка.

— Извинявай, Ендър — каза Шен.

Извинявай. За какво? За това, че са приятели?

— Както знаете, аз също бях там — рече Ендър.

И те отново се извиниха. И отново на работа. И отново много уважение. И Ендър осъзна, че в смеха и в дружеската им закачка изобщо не бе предвидено да включат и него.