Читать «Играта на Ендър» онлайн - страница 65

— Но това не означава, че е луд, Динк.

— Знам. Ти си тук от една година и си мислиш, че тези хора са нормални. Да, но не са. Никой от нас не е. Свързвам се с библиотеката, осигурявам си книги за чина. Стари книги, защото те не ни позволяват да четем нищо ново. От тези книги обаче добих много прилична представа за децата и мога да ти кажа, че ние изобщо не сме деца. Децата могат да губят понякога и никой не се притеснява от това. Децата не служат в армии, не са командири, не се разпореждат с четирийсет други деца. Човек едва ли би могъл да върши това, без да полудее.

Ендър се опита да си припомни как изглеждаха другите деца в класа и в училището му, там, на Земята. Но единственият, за когото си спомняше, бе Стилсън.

— Имах брат. Съвсем нормално момче. Интересуваха го единствено момичетата. И пилотирането. Искаше да лети. Обичаше да играе на топка с другите момчета. Много изискана игра — стрелба с топка в обръчи, дриблиране по коридорите, докато охраната по спокойствието ни конфискуваше топката. Страшно весело си живеехме. Тъкмо ме учеше да дриблирам, когато ме взеха тук.

Ендър си спомни за собствения си брат, но споменът не му достави радост.

Динк изтълкува погрешно изражението на Ендър.

— Ти какво? Да, знам, тук никой не бива да говори за семейството си. Но нали всеки от нас е дошъл отнякъде? Нали ти е известно, че Военното училище не ни е създало. Военното училище не създава нищо. То само унищожава. А ние всички си спомняме различни неща за родния си дом. Може би не много приятни неща, но си спомняме, а после лъжем и се преструваме… Виж, Ендър, защо никой никога не говори за вкъщи? Не е ли това доказателство, че тази тема е много важна за всеки един от нас? И че никой не си признава, че… о, по дяволите!

— Не, всичко е наред — рече Ендър. — Просто си мислех за Валънтайн. Моята сестра.

— Не исках да те разстройвам.

— Няма нищо. Не мисля често за нея, защото винаги започвам да се чувствам… като сега.

— Точно така, ние никога не плачем. Господи, изобщо не съм се замислял за това. Тук никой никога не плаче. Ние наистина се опитваме да се държим като възрастни. Като бащите си. Обзалагам се, че приличаш на баща си. Обзалагам се, че той е така спокоен и преглъща всичко, докато накрая избухне и…

— Аз не приличам на баща си.

— Значи може би греша. Но вземи Бонсо, твоя бивш командир. Той е в напреднал стадий на мания за испанска чест. Не може да си позволи да изпита и най-малката слабост. Да бъдеш по-добър от него е истинска обида. Да си по-силен е все едно да му отрежеш тестисите. Ето защо те мрази, защото не показа, че страдаш, когато се опита да те накаже. Той те мрази заради това и наистина иска да те убие. Той е луд. Всички са луди.