Читать «Играта на Ендър» онлайн - страница 32

— Източникът на заразата бях аз. Исках да го изолирам и успях.

— Дай му време. Нека да видим как ще излезе от това положение.

— Не разполагаме с време.

— Точно така. Не разполагаме с време, за да пришпорваме едно дете, при което възможностите да стане чудовище или военен гений са еднакви.

— Заповед ли е това?

— Записващото устройство е включено. Както винаги. Значи тилът ти е подсигурен. Върви по дяволите.

— Ако е заповед, тогава ще се…

— Заповед е. Остави го в групата му, за да видим как ще оправи нещата в нея. Граф, от тебе ще хвана язва.

— Няма да хванеш, ако оставиш училището на мен, а ти поемеш флота.

— Флотът си търси боен командир. И не го ли доставиш, никой нищо не може да поеме.

На влизане в бойната зала се точеха тромаво един по един като деца, които влизат за първи път в плувен басейн и се задържат здраво за скобите по стената. Нулевата гравитация бе ужасяваща и дезориентираща и не след дълго те откриха, че по-добре е изобщо да не използват краката си.

А което бе още по-лошо, костюмите ограничаваха движенията им, най-вече отмерените, защото се прегъваха малко по-бавно и оказваха малко по-голямо съпротивление в сравнение с всички дрехи, които бяха носили досега.

Ендър се улови здраво за скобата и сви колене. Забеляза, че освен че прави движенията по-мудни, костюмът им придава и допълнителен замах. Беше трудно да размърдаш първоначално краката си, но крачолите на костюма продължаваха да се движат, и при това доста пъргаво, дори след като мускулите бяха вече в покой. Дайте им само първоначален тласък, ето такъв, и костюмът удвоява силата му. В началото ще съм малко непохватен. Най-добре да започвам.

И така, с ръка все още впита в скобата, той се отблъсна силно с крака.

Мигновено направи салто, краката му литнаха нагоре и той се бухна гърбом в стената. Отскокът, изглежда, се получи по-рязък и ръцете му изпуснаха скобата. Той прелетя през бойната зала, като непрекъснато правеше акробатични салта.

В един противен миг се помъчи да си възвърне нормалната ориентация за горе и долу. Тялото му се опита да си възвърне равновесието, търсейки гравитацията, която липсваше. Тогава реши да си наложи друго възприемане на посоките. Ето сега се носеше към една стена. Тя се намираше отдолу. И изведнъж той се овладя. Не летеше, а падаше. Това бе гмуркане. Можеше да избере как да се приземи.

Спускам се прекалено бързо, за да се уловя за нещо, но мога да омекотя удара от сблъсъка, мога да променя ъгъла на отскока, ако се претърколя и използвам краката си…

Не се получи нищо от това, което бе намислил. Отблъсна се под ъгъл, но не под онзи, който бе предвиждал. Нямаше и време да съобразява. След броени секунди се удари в друга стена, без да успее да се подготви. Съвсем случайно обаче откри как да използва краката си, за да определя ъгъла на отблъскване. Сега се носеше отново през залата, по посока на останалите момчета, които продължаваха да се държат за скобите по стената. Вече бе убил достатъчно от скоростта си, за да може да се улови за някоя скоба. Летеше към тях под невероятен ъгъл, но чувството му за ориентация отново пое в друга посока и сега му се струваше, че другите лежат върху пода, а не се притискат о стената, и че той вече не лети с крака, вирнати във въздуха, а се спуска към тях.