Читать «Играта на Ендър» онлайн - страница 158

Разбра, че отново го изолират, само че сега не насъскваха останалите ученици да го мразят, а по-скоро не им даваха възможност да се сприятелят с него. Той и бездруго едва ли би могъл да се сближи с повечето от тях — като изключим Ендър, другите ученици бяха отдавна вече юноши.

Ето защо Ендър се отдаде изцяло на учебните си занимания, учеше добре и напредваше бързо. Астронавигацията и военната история ги попиваше като вода, абстрактната математика му бе малко по-трудна, но задаваха ли му задача, която включваше модели в пространството и времето, той откриваше, че интуицията му е много по-надеждна от изчисленията му — често виждаше веднага решението, което можеше да докаже единствено след дълги изчисления.

А за удоволствие играеше със симулатора, най-съвършената видеоигра, на която някога бе играл. Преподаватели и ученици го обучаваха стъпка по стъпка как да си служи с него. Първоначално, без да познава величавата мощ на играта, той бе играл само на тактическо ниво, водейки един-единствен изтребител в продължителните маневри, за да открие и унищожи врага. Направляваният от компютъра противник бе нечестен и могъщ и когато Ендър опитваше някаква тактика, той откриваше, че само след няколко минути компютърът я използваше срещу него.

Играта представляваше холографичен дисплей, на който неговият изтребител бе само една светлинна точица. Противникът представляваше друга светлинна точица, но с различен цвят и двете светлинки танцуваха и се въртяха, и маневрираха из един куб от пространството, чиято страна бе сигурно десетина метра. Лостовете му бяха мощни. Можеше да завърти дисплея във всяка посока, така че да наблюдава от всеки ъгъл, и можеше да мести центъра така, че или да приближава, или да отдалечава наблюдаваната схватка.

Постепенно, когато се научи как да контролира по-добре скоростта на изтребителя, посоката и движението, ориентацията и оръжието, играта стана по-сложна. Можеше вече да има и по двама противници наведнъж, както и да попада на препятствия и метеорити. Започна да се тревожи за горивото и ограничения обсег на оръжията. Компютърът вече му възлагаше конкретни задачи — да разруши или преодолее някаква цел, така че, за да успее, трябваше изцяло да се съсредоточи в заданието.

Когато усъвършенства играта с един изтребител, му позволиха да поеме ескадрила от четири изтребителя. Той даваше заповеди на симулираните пилоти на четирите изтребителя, но вместо само да изпълнява указанията на компютъра, вече можеше сам да определя тактиката, да решава коя от целите е по-важна и да дава съответните команди на ескадрилата. Винаги можеше да поеме за кратко време лично командването на единия от изтребителите и в началото го правеше много често. В тези случаи другите три изтребителя биваха не след дълго време унищожавани и тъй като играта ставаше все по-напрегната и по-напрегната, той трябваше да отделя все повче и повече време за командването на ескадрилата. И тогава побеждаваше все по-често и по-често. И когато се навърши една година от идването му в Командирското училище, той бе усвоил управлението на симулатора на всичките му петнайсет нива — от управлението на отделен изтребител, до командването на флота. Отдавна бе осъзнал, че онова, което представляваше бойната зала за Военното училище, същото представляваше и симулаторът за Командирското училище. Учебните занятия бяха полезни, но истинското обучение бе играта. От време на време се отбиваха най-различни хора, за да го наблюдават, като играе. Нито те, нито който и да било друг го заговаряше, освен ако не трябваше да му предадат нещо много важно. Наблюдателите стояха мълчаливо, гледаха как се справя с някоя трудна симулация и щом свършеше, веднага си тръгваха. Какво правите тук, искаше му се да попита. Работата ми ли преценявате? Или преценявате дали искате да ми доверите флота? Спомнете си само, че изобщо не съм ви молил за това.