Читать «Играта на Ендър» онлайн - страница 103

Усмихна ли се Андерсън? Не. Не бе възможно.

— Ще видим — отговори той.

Ендър му обърна гръб и влезе в бойната зала. Скоро пристигнаха момчетата от армията му, но никой друг — или Андерсън стоеше отвън и пресрещаше всеки, който идваше на тренировката на Ендър, или из училището се беше разчуло, че с извънредните вечерни тренировки на Ендър бе вече свършено.

Тренировката мина добре, постигнаха много, но в края Ендър се почувства уморен и самотен. До сигнала за лягане оставаше още около половин час. Не можеше да отиде в спалното помещение на армията си — отдавна бе разбрал, че най-добрите командири стоят настрана, освен ако нямат някоя особена причина да направят посещение. На момчетата трябваше да им бъде осигурено правото на спокойствие и отдих, без някой да ги подслушва, за да ги покровителства или презира, в зависимост от това, което си казват, разговарят, вършат или мислят.

Ето защо се отправи към залата за игри, където още няколко момчета използваха последния половин час преди последния звънец, за да решат облози или да подобрят собствените си резултати от предишната игра. Нито една от игрите не му се стори интересна, но все пак започна една лесна, ободряваща игра, предназначена за новобранци. Отегчен, той не обърна внимание на новите цели в играта и използва малката фигурка на играча, едно мече, за да изследва забавния пейзаж наоколо.

— Така няма никога да спечелиш.

Ендър се усмихна.

— Липсваше ми на тренировката, Алей.

— Аз бях там. Само че за твоята армия бяха определили отделно място. Май си станал важна клечка и вече не можеш да играеш с малките момчета.

— Та ти си с цял аршин по-висок от мен.

— Аршин ли! Да не би Бог да ти пошепва да построиш и корабче или нещо подобно? Какво е това смахнато архаично настроение.

— Не е смахнато, а просто тайнствено. Тайно, неуловимо, загадъчно. Вече ми липсваш, обрязано куче.

— Не знаеш ли? Ние вече сме противници. Следващия път, когато се срещнем, ще бъде в сражение и ще те напердаша по задника.

Беше, както винаги закачка, но този път съдържаше и много истина. Сега, когато чу как Алей говори всичко това на шега, Ендър почувства болката от загубата на приятеля и най-гадната болка от съмнението, че Алей наистина го боли толкова малко, колкото показва, че го боли.

— Опитай само — отвърна Ендър. — Всичко, което знаеш, си го научил от мен. Но аз не съм те научил на всичко, което знам.

— Винаги съм знаел, че криеш нещо, Ендър.

Мълчание. Мечето на Ендър бе изпаднало в беда. Покатери се на едно дърво.

— Не е истина, Алей. Нищо не съм крил.

— Знам — отговори Алей. — Аз също.

— Селям, Алей.

— Уви, няма да го бъде.

— Кое?

— Мирът. Ето това означава селям. Мир вам.

Тези думи събудиха у Ендър далечен спомен. Гласът на майка му, която му чете тихичко, когато бе още съвсем малък. „Не мислете, че съм дошъл, за да донеса мир на този свят. Дошъл съм да му донеса не мир, а меч.“ Ендър си представяше как майка му пронизва с окървавен кинжал Питър Ужасния и думите се бяха запечатали в съзнанието му заедно с въображаемата картина.