Читать «Принцесата на Марс» онлайн - страница 110

Сухопътната армия на Зоданга наброяваше около един милион войници, събрани от цялата планета, отвсякъде, докъдето достигаха приличащите на ленти водни пътища, затова пък срещу тях се бяха изправили по-малко от сто хиляди зелени воини. Подкрепленията от Хелиум не идваха, нямаше и вест от тях.

Едва следобед чухме честа стрелба. Тя достигна до нас от зоната, отделяща лагера от града. Това означаваше, че най-после пристигат очакваните с такова нетърпение съюзници. Тарс Таркас даде заповед за нова атака и още веднъж могъщите тоати понесоха огромните зелени воини към неприятелските редути. Отрядите от Хелиум започнаха атака от другата страна и лагерът се намери между чука и наковалнята. Зодангийците се бориха храбро, но този път съпротивата им се оказа безполезна.

Равнината край града се превърна в истинска кланица. Постепенно битката затихваше и скоро престана напълно. Огромно количество зодангийци загинаха или паднаха в плен. Колоните от пленници се отправиха към Хелиум, а ние минахме през главната врата в триумфален марш, приветствани като герои. Из широките улици се тълпяха жени и малкото мъже, чиито задължения не им позволиха да вземат участие в битката. Яздеха сред нестихващи възгласи, окичвани с накити от злато, сребро, платина и скъпоценни камъни. Градът лудееше от радост.

Най-голям ентусиазъм и оживление предизвикаха внушителните със своя външен, вид сурови таркийци. Никога преди това въоръжен зелен воин не беше преминал през вратите на Хелиум и съзнанието, че сега те са тук като съюзници и приятели, изпълваше червените хора с още по-голяма радост.

Това, че моите скромни заслуги за освобождаването на Дейа Торис и нейния град са станали известни на жителите на Хелиум, доказваха възторжените викове, скандираха моето име, а така също и многобройните накити, които ми окачваха и кичеха с тях моя огромен тоат. Дори страшният на вид Вул не пречеше на хората да се тълпят около моята особа.

Когато стигнахме до двореца, срещнахме група офицери, те сърдечно ни поздравиха. Обърнаха се към нас с молба да слезем от тоатите и да ги придружим до резиденцията на Тардос Морс — искал да ни изкаже благодарност за заслугите.

Кралската свита стоеше на върха на високата стълба към главния вход за двореца и когато стъпихме на първите стъпала, от там се отдели един сановник, започна да слиза надолу. Беше съвършен образец на мъж: висок, изправен като струна, с великолепно телосложение, с жестовете и стойката на човек, привикнал да издава заповеди. Веднага се досетих, че това е Тардос Морс, прочутият джедак на Хелиум.

Първият от нашата група, към когото се обърна, беше Тарс Таркас, а думите, които изказа, станаха основа на подновеното трайно приятелство между техните две раси.

— Възможността за среща с най-големия жив воин на Барсум — каза джедакът, — е за мен несравнима с каквото и да било на този свят, но от много по-голямо значение е това, че имам удоволствието да сложа ръце на раменете на един приятел.