Читать «Писмо в бутилка» онлайн - страница 8

След развода си беше излизала само няколко пъти с мъже. Не че не беше привлекателна. Напротив, беше — поне така ѝ казваха често. Имаше тъмнокафява коса, дълга до раменете, съвсем права и лъскава като коприна. Очите ѝ, за които получаваше най-често комплименти, бяха кафяви с лешникови точици, които улавяха светлината, когато беше навън. Не се чувстваше стара, но когато се погледнеше в огледалото, виждаше, че възрастта ѝ я изпреварва. По още една нова бръчица около очите, нов сив косъм, поникнал сякаш за една нощ, леко уморен вид от това, че е непрекъснато в движение.

Приятелките ѝ смятаха, че преувеличава. „Сега изглеждаш много по-добре, отколкото преди години“ — уверяваха я те. Наистина, все още забелязваше, че някои мъже я заглеждаха по пътеката между щандовете в супермаркета. Но тя вече не беше и никога нямаше да бъде отново на двайсет и две. Не че искаше, дори да беше възможно, освен ако можеше да върне в младостта и по-зрелия си ум, мислеше си тя понякога. Защото в противен случай вероятно пак щеше да попадне на друг като Дейвид — хубавец, който жадува за хубавите неща от живота с основната мисъл, че не е длъжен да играе по правилата. Но по дяволите, правилата са важно нещо, особено онези, които се отнасят до брака! Тъкмо тях човек не бива никога да нарушава. Баща ѝ и майка ѝ не ги нарушаваха, сестра ѝ и зет ѝ — също. Както и Диана и Брайън. Защо той ги наруши? И защо, продължаваше да се пита тя, докато стоеше, нагазила в прибоя, мислите ѝ непрекъснато се връщат към него, дори и след като е минало толкова време?

Вероятно има нещо общо с факта, че когато получи документите за развода, почувства, че малка част от нея умря. Първоначалният ѝ гняв тогава бе преминал в тъга, която по-късно се превърна в нещо като униние. Макар да беше непрекъснато в движение, ѝ се струваше, че вече нищо особено няма да ѝ се случи. Като че ли всеки нов ден беше съвсем същият като предишния и ѝ беше трудно да разграничи някой от тях. Веднъж, преди около година, както седеше зад бюрото си, в продължение на петнайсет минути се опита да си спомни за последната си спонтанна постъпка. Не можа да се сети за такава.

Първите няколко месеца ѝ бяха най-трудни. После гневът ѝ започна да се уталожва и неустоимото ѝ желание да се нахвърли върху Дейвид и да го накара да си плати за това, което ѝ стори, се изпари. Не можеше да направи нищо друго, освен да се самосъжалява. Макар да имаше Кевин до себе си, пак се чувстваше съвсем сама на света. Дълго време нощем не можеше да спи повече от два-три часа, а когато беше на работа, току ставаше от бюрото си и отиваше да си поплаче в колата си на паркинга.