Читать «Писмо в бутилка» онлайн - страница 140

— Влез! — извика той.

Когато вратата се отвори, вятърът нахлу във всекидневната и разпиля писмата, но Джеб не забеляза. Вниманието му беше съсредоточено върху посетителката, прекрачваща прага. Той я гледаше безмълвно.

Пред него стоеше тъмнокоса млада жена, която никога не бе виждал преди. Той се спря, досещайки се коя е, но се улови, че не му идват никакви думи. Отдръпна се настрана, за да ѝ направи път, и рече тихо:

— Заповядайте.

Когато тя влезе и затвори вратата след себе си, вятърът внезапно спря. Тя загледа Джеб притеснена. За миг никой от двамата не заговори.

— Вие трябва да сте Тереза — каза най-сетне Джеб.

Той чуваше как зад гърба му, в кухнята, Гарет мърмори, докато събираше кубчетата лед от пода.

Тя преплете пръстите на ръцете си и рече колебливо:

— Знам, че не ме очаквате…

— Няма нищо — насърчи я Джеб.

— Той тук ли е?

Джеб посочи с глава към кухнята.

— Да, там е. Налива си нещо за пиене.

— Как се чувства?

Джеб сви рамене и бавно разтегли устни в крива усмивка.

— Трябва да поговорите с него…

Тереза кимна и изведнъж се запита дали идеята да дойде тук беше добра. Огледа стаята и веднага зърна разпилените по пода писма. Видя също и пътната чанта на Гарет до вратата на спалнята, все още неотворена. Иначе къщата изглеждаше точно както преди.

С изключение, разбира се, на снимката.

Тя я видя над рамото на Джеб. Обикновено Гарет я държеше в спалнята си и сега, незнайно защо, тя не можеше да откъсне поглед от нея. В този момент Гарет се появи.

— Татко, какво стана с… — и замръзна на място.

Тереза се обърна към него. Известно време никой от двамата не проговори. После Тереза си пое дълбоко въздух и рече:

— Здравей, Гарет!

Той не отговори. Джеб взе ключовете си от масичката, преценявайки, че е време да си тръгва.

— Вие двамата имате много да си говорите, затова ви оставям. — Запъти се към външната врата и хвърляйки кос поглед към Тереза, смотолеви: — Беше ми приятно, че се запознахме. — Но докато го казваше, повдигна вежди и сви рамене, сякаш да ѝ пожелае успех. След миг се озова навън и закрачи по пътеката.

— Защо си тук? — попита с равен тон Гарет, когато останаха сами.

— Прииска ми се да дойда — отвърна тя тихо. — Прииска ми се да те видя отново.

— Защо?

Тя не отговори, но след кратко колебание пристъпи към него, без да отмества поглед от лицето му. Когато го доближи, сложи пръст върху устните му и поклати глава, за да го възпре да говори.

— Шшт — прошепна тя, — никакви въпроси… поне засега. Моля те… — опита да се усмихне, но когато той се вгледа в лицето ѝ, видя, че е плакала.

Нямаше какво да му каже. Нямаше думи, с които да опише какво преживява.

Затова само го прегърна и облегна глава на рамото му. Той с неохота обви ръце около нея. Тя го целуна по врата и го притегли по-близо до себе си. Промуши пръсти през косата му, целуна го по бузата, после по устата, като едва го докосваше. След това страстно впи устни в неговите. Несъзнателно той откликна на целувката ѝ. Ръцете му бавно тръгнаха нагоре по гърба ѝ, притискайки тялото ѝ плътно до своето.