Читать «Сянката на Бога» онлайн - страница 4

Докторът усети, че и неговият език се връзва. Опита се да каже нещо, но от гърлото му се разнесе нечленоразделен грак. Опита се да го прочисти с изкашляне, което започна дълбоко в гърдите му и завърши с експлозия, разтърсваща болното му тяло. Свещеникът се изплаши, че човекът може да умре в кабинката. Но преди да съобрази какво да направи, чу вратата да се отваря с трясък и миг по-късно докторът вече го нямаше.

Отец Ацети остана на мястото си, прикован към него като очевидец на нещастен случай с фатален изход. Дясната му ръка — стори го сама, защото съзнанието му още бе парализирано — направи кръстния знак. В следващата секунда вече беше на крака. Дръпна завесата с такава сила, че едва не я скъса, и излезе от кабинката под снопа ослепителни лъчи.

За миг му се стори, че светът около него изчезва. Не виждаше нищо друго, освен прашинките, издигащи се до небесата в потока светлина. После зрението му бавно започна да се адаптира. Очите му затърсиха в тъмнината, която го заобикаляше, докато накрая примижал съзря докторът да се отдалечава, накуцвайки по пътеката между пейките. Призрачното петно на снежнобялата му коса подскачаше в сумрака, докато вървеше към вратата, почуквайки по плочките с бастуна си. Свещеникът направи крачка към него, после втора.

— Dottore! Моля ви! — изгърмя гласът му в черквата. Старецът се поколеба. После бавно се обърна и свещеникът видя, че той изобщо не е сърдит. Просто вече бе взел експреса за ада и цялото му същество излъчваше ореол от страх.

След това се врътна и излезе.

2.

Отец Ацети написа Chiuso на картонче, за да стане ясно на всички, че черквата е затворена. Забоде с кабарче картончето на вратата, заключи я и потегли за Рим.

Още чуваше гласа на доктора като виеща сирена — ту по-силен, ту по-слаб, а от време на време съвсем заглъхващ. Имаше усещането, че душата му обявява „извънредно положение“ с декларация, която го връхлита на вълни от всички посоки едновременно. Приглушеният и отчаян баритон на Барези бе като инфекция, срещу която няма лекарство. Думите го кълвяха и единствената смислена мисъл, която се въртеше в главата му, бе: „Направи нещо! Нещо!“ И той й се бе подчинил. Затова пътуваше за Рим. В Рим знаеха какво да направят.

Изпроси си от съпруга на жената, която идваше да чисти стаите му, да го хвърли с колата до най-близкия по-голям град, Тоди. Щом седна в нея, се почувства по-добре и усети как натискът върху психиката му отслабва под въздействие на решението да действа.

Шофьорът му бе едър и шумен мъж, който си падаше — отец Ацети нямаше как да не го знае — по играта на карти и гроздовата. Не беше пипвал работа от години и — може би загрижен за онова, което жена му припечелваше — се държеше прекалено угоднически, като непрестанно се извиняваше за лошото окачване на колата, за задуха, за състоянието на пътищата и за безумното поведение на другите шофьори, с които им се налагаше да се разминават. Когато удареше спирачки, протягаше ръка да го предпази, сякаш отец Ацети бе малко дете, неспособно да усети действието на фундаменталните физически закони и да се стегне при рязкото намаляване на скоростта.