Читать «Любов» онлайн - страница 183
Елиф Шафак
Метнах светкавично меча, извадих от пояса си кинжала и се спуснах напред. Седмината повалихме дервиша на земята и аз го пронизах с бързо движение в сърцето. От устата му излезе един-единствен пресипнал вик и гласът му заглъхна. Шамс не се помръдна повече — не дишаше.
Вдигнахме с общи усилия трупа, който бе изненадващо лек, и го хвърлихме в кладенеца. Задъхани, всички отстъпихме крачка назад и зачакахме да чуем как тялото цопва във водата.
Но такъв звук така и не се чу.
— Какво става, да го вземат мътните? — попита един от мъжете. — Падна ли?
— Разбира се, че е паднал — отвърна друг. — Как може да не падне?
Бяха вцепенени от ужас. Аз също.
— Дали не се е закачил на някоя кука отстрани на стената? — предположи третият.
Беше логично. Така от плещите ни падна бремето да търсим друго обяснение, макар и да знаехме, че по кладенеца няма никакви куки.
Нямам представа колко сме чакали там — избягвахме да се поглеждаме един друг в очите. В двора духна прохладен ветрец, от който около краката ни нападаха тънки кафяви върбови листа. Горе, високо в небето, тъмносиньото на заранта тъкмо бе започнало да става теменужено. Сигурно щяхме да стоим така и много след като се развидели, но задната врата на къщата се отвори и от нея излезе мъж. Познах го веднага. Беше Маулана.
— Къде си? — извика той силно притеснен. — Там ли си, Шамс?
Щом чухме името, и седмината си плюхме на петите. Другите шестима прескочиха градинския зид и изчезнаха в нощта. Аз поизостанах, за да потърся кинжала, и го намерих под един храст, беше целият в кал. Знаех, че не бива да се бавя и секунда, но не устоях на изкушението и погледнах назад.
И щом го направих, видях, че Руми излиза с несигурна крачка в двора и после, сякаш тласкан от предчувствие, внезапно хуква наляво, към кладенеца. Надвеси се, взря се надолу и постоя така, та очите му да свикнат със здрача в кладенеца. После се отдръпна, свлече се на колене, заудря се по гърдите и нададе ужасен писък:
— Убили са го! Убили са моя Шамс!
Оставих кинжала с кръвта на дервиша по него и след като прескочих дувара, се затичах, както не бях тичал никога дотогава.
Ела
Беше най-обикновен августовски ден, мек и слънчев. Ден като всички други. Ела стана рано, приготви закуска на мъжа си и на децата, изпрати ги, когато те тръгнаха кой на работа, кой на шахматен и тенис клуб, после се върна в кухнята, отвори готварската книга и избра менюто за деня:
Готви цял следобед. След като приключи, извади най-хубавия порцелан. Подреди масата, сгъна салфетките и наслага цветя. Нагласи часовника на печката на четирийсет минути, така че тиквичките с ориз да са топли и в седем часа. После приготви крутоните, сложи на салатата оцет и повечко олио, както я обичаше Ави. Хрумна й да запали свещи, но помисли малко и се отказа. Беше по-добре да остави масата така. Като съвършена картина. Недокосната. Неподвижна.
