Читать «Любов» онлайн - страница 182

Спомних си какво се мълви за Шамс. Бил толкова добър в черната магия, че било достатъчно да издърпа от дрехите ти конец и да каже някакво заклинание, за да те превърне в ревящо магаре или сляп прилеп. Макар и да не вярвах в такива бабини деветини и да нямах намерение да започна да вярвам точно сега, се разтреперих, докато стоях и гледах как пламъкът в светилника на Шамс трепка под проливния дъжд.

— Преди много години имах в Тебриз един учител — подхвана той, след като остави светилника на земята, така че вече не го виждах. — Именно той ме научи, че си има време за всичко. Това е едно от последните правила.

За какви правила говореше? Какъв беше този загадъчен език? Трябваше да реша бързо дали да изляза иззад храста сега, или да изчакам Шамс да се обърне с гръб към мен, той обаче не го правеше. Ако знаеше, че съм там, нямаше смисъл да се крия. Ако обаче не знаеше, трябваше да преценя добре кога да се покажа.

Ала точно тогава, сякаш за да се смутя още повече, забелязах, че силуетите на тримата мъже, които се бяха спотаили под една козирка при градинския зид, се размърдват неспокойно. Сигурно се питаха защо още не съм излязъл да убия дервиша.

— Това е Правило номер трийсет и седем — продължи Шамс. — «Бог е изкусен часовникар. Толкова точен е Неговият ред, че всичко по земята се случва, когато му дойде времето. Нито минута по-късно, нито минута, по-рано. И за всички без изключение часовникът върви вярно. За всеки има време той да обича и време да умре.»

В онзи миг разбрах, че говори на мен. Знаеше, че съм там. Знаел е още преди да излезе на двора. Сърцето ми заби като обезумяло. Изпитах чувството, че целият въздух наоколо е изсмукан. Нямаше смисъл да се крия повече. Затова просто се изправих и излязох иззад храста. Дъждът спря точно толкова внезапно, както беше плиснал, и всичко потъна в тишина. Двамата с Шамс: убиецът и жертвата, стояхме един срещу друг и колкото и странни да бяха обстоятелствата, всичко изглеждаше естествено, почти мирно.

Извадих меча и замахнах с все сила. Дервишът отби удара с бързина, каквато не очаквах от човек с неговия ръст. Тъкмо да замахна още веднъж, когато най-неочаквано нещо в мрака се раздвижи и като гръм от ясно небе се появиха шестима мъже, които се нахвърлиха със сопи и копия върху дервиша. Както личеше, тримата младежи бяха довели и приятели. Последвалата схватка беше толкова напрегната, че всички нападаха по земята, претърколиха се, пак скочиха на крака колкото да се свлекат отново и да натрошат копията на трески.

Стъписан и вбесен, стоях и ги гледах. Никога дотогава не ме бяха принуждавали да играя ролята на свидетел на убийство, за което са ми платили да извърша. Бях толкова ядосан от безочието на тримата младежи, че направо ми идеше да пусна дервиша да си ходи и да вляза в битка с тях.

Но не след дълго един от мъжете се разкрещя като попарен:

— Помощ! Помогни ни, Чакалова глава! Той ще ни убие.