Читать «Планетата на прокълнатите» онлайн - страница 68

— Моля те, Лиа, ти не разбираш…

— Разбирам и още как! — тя се засмя. — През цялото време те имах за студенокръвен, за планина от мускули със сърце от лед, а ти всъщност си толкова мил. Само дето играеш по добрите стари анвхарски правила. И чакаш да ти дам знак. Така и щяхме да играем — всеки по своите правила — ако не беше проявил повече разум от мен и не беше почувствал, че сигналите ни се преплитат някъде по пътя. Като си помисля само, че те смятах за някакъв заклет чуждопланетен ерген. — Тя вдигна ръка и прокара пръсти през косата му. Едва сега осъзна, че искаше да го направи от доста време.

— Нямаше как — каза й той, опитвайки се да не обръща внимание на нежно докосващите го пръсти. — Непрестанно мислех за теб, но не можех да допусна, че имам право да ти се натрапвам. Опасявах се, да не те обидя. След това пък реших, че може би те обиждам именно като не предприемам нищо. Ужасно се обърках, нямах представа за нравите на твоята планета.

— Е, сега вече знаеш — отвърна тихо тя. — Мъжете предприемат първата стъпка. Сега, след като разбрах всичко, струва ми се, че вашите обичаи са за предпочитане. Макар все още да не съм съвсем сигурна какво представляват. Между другото, Брайън, стана ли ти ясно, че те харесвам? Зад цялата тази грамада от мускули се крие мъж, какъвто никога досега не бях срещала. Сега не му е времето да говорим за сватба, но ужасно бих желала…

Той я обгърна с ръце и я притегли към себе си. Ръцете й се плъзнаха по раменете му, а устните й потърсиха неговите в мрака.

— Внимавай… — прошепна тя. — Цялата съм в рани…

XIII

— Не пожела да влезе, сър. Удари с юмрук вратата и извика: „Тук съм, предайте на Бранд“.

— Няма значение — отвърна Бранд, пъхна пистолета в кобура и постави няколко резервни пълнители в джоба си. — Излизам навън, ще се върна преди зазоряване. Докарайте една носилка на колела от болницата. Искам да ме чака при вратата, когато се върна обратно.

Улицата навън бе по-тъмна, отколкото си спомняше. Брайън се намръщи и плъзна ръка към пистолета. Някой бе изключил уличното осветление. Сиянието на звездите едва стигаше за да различи тъмните очертания на пустинохода.

— Брайън Бранд? — извика някой не особено вежливо от колата. — Качвайте се.

Моторът изрева веднага щом Брайън затвори люка. Без да включва външните светлини, колата се понесе по улиците на града и не след дълго излезе в пустинята. Пустиноходът увеличи скоростта, но водачът продължаваше да шофира на тъмно, направлявайки пипнекшом приборите. Катереха се нагоре по склона и когато излязоха на платото, той изгаси двигателя. Откакто потеглиха, двамата не бяха разменили нито дума.

Нещо щракна и таблото се озари в светлини. Едва сега Брайън съумя да различи орловия профил на човека до него. Водачът се раздвижи и Брайън забеляза, че тялото му е с гротескни очертания. Дали вследствие на нещастен случай, или на генна мутация, но гръбнакът му бе изкривен напред, сякаш го обричаше на вечен поклон. Истинска рядкост бе да срещнеш недъгав човек — Брайън например виждаше за пръв път през живота си. Зачуди се какво ли е попречило на нещастника да потърси медицинска помощ досега. Каквато и да бе причината, тя сигурно можеше да обясни и застиналия израз на болка и горчивина, който не слизаше от лицето му.