Читать «Планетата на прокълнатите» онлайн - страница 36

— Казвам се Брайън. А ти…

— Не можеш да научиш името ми. Защо си тук? За да убиваш моите хора?

Брайън се опита да прогони спомените за предната вечер. Въпросът бе попаднал право в целта. Но все пак, в държанието на непознатия се долавяше някаква изчаквателност, спотаена надежда и Брайън реши да говори истината.

— Дойдох тук за да спася хората ти от убийство. Вярвам, че ще сложа край на войната.

— Докажи го.

— Отведи ме в града, в сградата на Фондацията за културно подпомагане и аз ще го докажа. Нищо не мога да направя в пустинята. Освен да умра.

За първи път от началото на срещата им, на лицето на дисианеца се изписа нещо неясно. Той сбърчи вежди и си промърмори. Брайън зърна ситните капчици пот над веждите му и изведнъж си даде сметка, че непознатият се бори със себе си. Изглежда взе някакво решение, защото се изправи и Брайън го последва.

— Върви след мен. Ще те отведа в Хоувстад. Но първо ми кажи — от Ньорд ли идваш?

— Не.

В отговор безименният дисианец изсумтя и му обърна гръб. Брайън метна отпуснатото тяло на Лиа и го тръгна по дире му. Вървяха близо два часа, още от началото дисианецът наложи убийствено темпо. Най-сетне пустинята свърши и навлязоха в камениста земя. Туземецът посочи една скала, изсечена като кула и каза:

— Чакай там. Ще дойдат за теб.

Той проследи с поглед Брайън докато настаняваше жената в сянката на скалата и му подаде за последен път ваедата. Малко преди да си тръгне се спря разколебан.

— Казвам се… Улв — рече той. След миг изчезна.

Брайън нагласи Лиа да лежи удобно, доколкото бе възможно сред камъните. Знаеше, че се нуждае от спешно лечение, инак щеше да загине. Шокът и загубата на течности се бяха съюзили, за да я погубят.

Слънцето клонеше към залез, когато от запад се разнесе характерният грохот на пустиноход.

VIII

С всяка секунда шумът се усилваше, без съмнение пустиноходът идваше право към тях. Веригите му тракаха оглушително по заострените камънаци. Беше голям, товарен модел, не след дълго закова право пред тях, сред облак прах. Водачът ритна шумно люка.

— Влизайте. Бързо! — извика той. — Хайде, че е горещо.

Той подаде газ, готов да включи на скорост и ги погледна с раздразнение.

Без да обръща внимание на нервния водач, Брайън положи внимателно Лиа на задната седалка и едва след това затвори люка. Всъдеходът подскочи напред, а от решетките на вентилатора полъхна леден въздух. Вътре не беше хладно, но температурата бе поне с петнадесет градуса по-ниска от външната. Брайън загърна Лиа с всички дрехи, които откри във вързопа, за да я предпази й от ненужно пренатоварване. Водачът се бе привел над кормилото и продължаваше да натиска бясно газта. Не беше промълвил нито дума, откакто се бяха качили.