Читать «Планетата на прокълнатите» онлайн - страница 35

Брайън не натисна спусъка. Един човек, който вече не беше сред живите, му бе помогнал да усъвършенства емпатията си и да й се доверява. Въпреки страха, който го подканяше да стреля, Брайън се съсредоточи върху чувствата на човека отсреща. Усещаше неговия страх, омразата. Но над всичко това властваше едно единствено желание — да не прибягва до насилие, поне този път да се помъчи да общува с чужденеца. За по-малко от секунда Брайън долови и осъзна всичко това. Трябваше да предприеме незабавно нещо, за да избегне неизбежния трагичен развой. Той разтвори ръка и изпусна пистолета в пясъка.

Почти веднага съжали за решението си. Рискуваше живота и на двамата, разчитайки на една все още неовладяна и непроверена способност. Пистолетът тупна на земята, а дисианецът продължаваше да държи тръбичката опряна в устните си. На лицето му се изписа изненада, сетне туземецът повтори жеста на Брайън и напъха тръбичката в пояса си.

— Имаш ли вода? — запита го Брайън, а гърлените дисиански думи одраскаха гърлото му.

— Вода има — отвърна човекът. Все още не беше помръднал. — Ти кой си? Какво търсиш тук?

— Ние сме от друга планета. Стана… авария. Трябва да отидем в града. Нужна ни е вода.

Дисианецът погледна проснатата на пясъка жена и взе решение. През едното му рамо бе преметната зеленикавата тръба, която Брайън бе видял на снимката. Туземецът я дръпна и тя се сгърчи около ръката му като змия. Беше жива — плътна, зелена, подобна на лиана. Единият й край се разтваряше като венчелист. Дисианецът измъкна от пояса нещо подобно на кука и го заби в средата на разширението. После завъртя куката с ловко движение, а зелената тръба се нави около ръката му. Туземецът изтегли нещо дребно и черно с куката, а след това подаде сгърчената лиана на Брайън.

— Допри устни в този край и пий — нареди той.

Лиа се нуждаеше повече от вода, но Брайън реши да пие пръв, тъй като все още не смееше да се довери напълно на непознатия. Надзърна вътре и забеляза, че малката розова кухина е изпълнена с прозрачна течност. Вдигна я към устата си и отпи. Водата беше топла и имаше застоял дъх. Неочаквана остра болка около устата го накара да дръпне зелената лиана. От венчелиста бяха щръкнали мънички пипалца, обагрени с кръвта му. Брайън вдигна глава и впери гневен поглед в дисианеца, но забрави яда си в мига, когато зърна лицето на другия. Устните му бяха обкръжени от дребни белезникави рани.

— Ваедата не обича да дава водата си за нищо — произнесе туземецът.

Брайън пи отново, сетне опря ваедата до устата на Лиа. Тя изстена, без да дойде на себе си и засмука жадно с уста животоспасяващата течност. Брайън я остави да се напие на воля, едва тогава пи отново. Дисианецът бе приклекнал и ги разглеждаше с каменно изражение. Брайън му подаде ваедата, сетне извади от вързопа дрехи и покри Лиа. Накрая приседна, по подобие на туземеца, и започна да го разглежда.

Приклекнал неподвижно в пясъка, дисианецът изглеждаше сякаш не забелязва изгарящото слънце. Нямаше и следа от пот по голата му, мургава кожа. Косата му бе достатъчно дълга, за да покрива и раменете, а очите му бяха необичайно сини и хлътнали в орбитите. Единствената дреха, която носеше, бе широкият, привързан около кръста пояс. Ваедата вече бе преметната през рамо, макар да продължаваше да се гърчи като змия. На пояса бяха прикачени, или затъкнати вътре, познатата колекция от причудливи каменни, кожени и медни предмети с неясно предназначение. Всъщност, два от тях вече бяха познати на Брайън — тръбичката за стрели и специално извитата кука, с която бе продупчил ваедата. Зачуди се дали и останалите предмети нямат подобно напълно практическо приложение. Ако ги приеме като сечива, създадени с конкретна цел — а не като туземски украшения — това би означавало, че техният собственик е нещо повече от дивака, какъвто изглеждаше на пръв поглед.