Читать «Планетата на прокълнатите» онлайн - страница 106

— Но аз въобще не говорех за това — прекъсна я той с разтреперан глас. — Не се съмнявам, че гените, които носиш, крият в себе си сила и жизненост. Имах пред вид моите гени — те са смъртоносни. Дори и да заченеш от мен, моето дете ще се роди мъртво, а може да погуби и теб. Именно ти принадлежиш към расата на homo sapiens, а аз съм просто наскоро появила се мутация.

Лиа се вцепени от думите му. Те разкриваха една истина, която знаеше от самото начало, но не желаеше да признае, дори пред себе си.

— Земята е наш дом, люлка на цялото човечество — продължи той. — Вярно е, че през последните няколко хиляди години немалко болести и недъзи са били запазени в генетичния материал. Но това едва ли може да се сравни с милионите години, които са били нужни, за да се появи човекът. Как мислиш, колко от новородените на Земята оцеляват до първата година от живота си?

— Ами… почти всички. Смъртността е по-малко от един процент… да си призная, не помня точната цифра.

— Земята е наш дом — повтори тихо той. — Когато човек напусне своя дом и трябва да се адаптира към живота на другите планети, той заплаща скъпо. Цената на адаптацията са мъртвородените деца. Успешната мутация оцелява, неуспешната загива. Такъв е суровият закон на естествения отбор. Погледни мен, аз съм пример за успешна мутация. Но майка ми трябваше да роди шест мъртви деца, преди да се появя на бял свят. Всичко това ти е известно, нали, Лиа?

— Да зная, зная… — тя захлупи лицето си в шепи. Брайън я притисна към себе си и този път тя не се дръпна. — Знаех го като биолог, но вече ми втръсна да бъда учен, най-добрият сред всички, по-добра дори от мъжете наоколо. Когато си мислех за теб, правех го като жена и не смеех да си отворя очите за казаното от теб. Имам нужда от някой, Брайън, нуждая се от теб, защото те обичам повече от всичко. — Тя спря за миг за да избърше очите си. — Отиваш си у дома, нали? На Анвхар. Кога тръгваш?

— Не бива да се бавя — отвърна тъжно той. — Каквито и да са личните желания, те са подвластни на факта, че съм неразделна част от Анвхар. Представи си само, колко нещастни човешки същества са измрели, или са се адаптирали, за да се появя аз, а ето, че сега си седя тук… страшничко е, нали? Може да ти се струва нелогично, но чувствам дълг пред тях. Наистина е така. Нищо от онова, което бих могъл да върша, не е по-важно от завръщането ми на Анвхар.

— А аз не мога да дойда с теб — произнесе Лиа и думите й прозвучаха по-скоро като окончателно решение, отколкото като въпрос.

— Не, не можеш — кимна той. — Няма какво да правиш на Анвхар.

Лиа погледна през илюминатора към Дис и Брайън видя, че очите й са сухи.

— От самото начало подсъзнателно си давах сметка, че всичко ще свърши така — заговори тя. — Ако си мислиш, че си ме изненадал с твоята малка лекция за еволюцията на човека, лъжеш се. Само ми напомни за някои факти, които бях забравила под въздействие на хормоните. Знаеш ли, до известна степен ти завиждам за живота, който те чака — за трудностите, за децата, които ще имаш. Но не много. Отдавна съм се примирила с факта, че няма да открия на Земята човека, за когото бих могла да се омъжа. Израснала съм с моминските мечти за космическия герой, който ще дойде, за да ме отведе със себе си и май неусетно те наместих в ролята му. Но май е време да осъзная най-сетне, че предпочитам работата си пред баналностите на брака. Сигурно така ще остарея — като някоя досадна и фригидна стара мома, с повече титли и научни степени, отколкото ще бъдат твоите награди за безпогрешна стрелба.