Читать «Планетата на прокълнатите» онлайн - страница 105

— Само ги обгазявахме — поправи я той. — Ньордците категорично отказаха да ги избиват, дори ако това означаваше, че ще изложат на риск някои от хората си. Да ти призная, основната трудност беше да попречим на Улв и хората му да изтребят до крак цялото това омразно племе на умедвирк.

— И какво ще стане, след като изловят всички заразени магтери?

— Не са решили още — отвърна Брайън. — И няма да решат, докато не приключат с наблюденията върху първите магтери, при които бе отделен мозъчният паразит. Виж, с децата е далеч по-лесно. Стига да ги заловят навреме, паразитът може да бъде унищожен преди да е нанесъл каквато и да е вреда.

Лиа потрепери едва забележимо и се облегна на рамото му.

— Май още не съм се съвзела напълно. Хайде да поседнем, докато разговаряме.

Точно срещу илюминатора имаше малка кушетка, откъдето можеха да се любуват на Дис.

— Ужасявам си при мисълта, какво може да сполети магтерите, след като бъде отделен мозъчният паразит — заговори тя. — Ако организма им не е в състояние да понесе сътресението, те ще се превърнат в безмозъчни обвивки. Нямам никакво желание да присъствам на тези експерименти. Оставям на ньордците да намерят най-хуманното решение.

— Уверен съм, че ще го сторят — рече Брайън.

— Ами ние двамата? — попита тя и се отпусна в прегръдката му. — Трябва да призная, че не съм докосвала човек с по-висока телесна температура от твоята. И това ако не е вълнуващо.

Брайън я погледна объркан. За разлика от нея, той не умееше толкова бързо да забравя неприятните преживявания и да насочва вниманието си към ежедневните удоволствия.

— Добре де, какво за нас двамата? — попита я с добре изиграно безразличие.

Тя се усмихна и приближи лицето си до неговото.

— Помниш ли, онази нощ в болничната стая, съвсем не беше толкова нерешителен? Не съм забравила нищо от онова, което ми каза тогава. Нито от онова, което направи. Не можеш да се държиш така, сякаш сме чужди, Брайън Бранд. Питам те съвсем открито, както би постъпила всяка една от твоите нахакани анвхарски момичета. Какво ще правим сега? Ще се оженим ли?

Брайън изпитваше истинско удоволствие от това, че държи стройното й тяло в прегръдките си и усеща допира на косата й до лицето си. И двамата споделяха това усещане, толкова по-грубо прозвучаха думите му:

— Лиа — мила! Ти знаеш какво означаваш за мен, но сигурно си даваш сметка, че никога не можем да се оженим.

Тя замръзна, а след това се отскубна от прегръдката му.

— Ах, ти, тлъсто егоистично парче месо! Какво искаш да кажеш? Харесвам те, Лиа, много приятно ми беше да се забавлявам с теб, поиграхме си добре, но сигурно не мислиш, че мога да отведа момиче като теб в къщи при ама!

— Лиа, почакай — прекъсна я той. — Не бива да говориш така. Това, което ти казах, няма нищо общо с чувствата ми към теб. Но бракът означава деца, а ти като специалист по биология знаеш достатъчно за земните гени…

— Нескопосан дръвник! — изхлипа Лиа и го зашлеви. Брайън не помръдна, не направи никакъв опит да я спре. — Не го очаквах от теб, след всичките ти превземки, че си ме разбирал. Но жалкото ти мозъче може да мисли само за глупостите, които са ви надрънкали за дегенериралите земни гени. Ти си като всички нафукани селяндури от провинциалните планети. Знам с каква надменност гледате на нашия дребен ръст, на алергиите, хемофилията и всички други недъзи, които си предаваме от поколение на поколение. Мразите ни…