Читать «Обреченият град» онлайн - страница 5

— Слушай, Кенши — рече Андрей, хващайки се за дръжката на камионетката. — Ти какъв си бил по-рано?

— Контрольор в леярната, а преди това министър на комуналното…

— Не ме разбра. Не тук, а там какъв си бил?

— А-а, там ли? Там бях литературен сътрудник в издателство „Хаякава“.

Доналд запали двигателя и старият камион се разтресе и задрънча, изпускайки гъсти облаци синкав дим.

— Десният ви габарит не свети! — извика Кенши.

— Че той откакто се помня не свети — отвърна Андрей.

— Ами оправете го! Ако ви видя още веднъж така — ще ви глобя!

— Откъде се навъдихте толкова много и все на нашата глава…

— Какво? Не чувам!

— Бандитите, казвам, иди да ловиш, а не шофьорите! — изрева Андрей, за да надвика дрънченето и тракането. — Виж го ти, с габарита ни се захванал! И кога ли най-сетне ще ви разгонят, търтеи с търтеи!

— Скоро — извика Кенши. — Сега вече скоро — след стотина години!

Андрей го заплаши с юмрук, махна за сбогом на Уан и се тръшна на седалката до Доналд. Камионът рипна, одраска със страничния капак стената на арката, изскочи на Главната улица и рязко сви вдясно.

Настанявайки се по-удобно, така че щръкналата от седалката пружина да не го боде в задника, Андрей погледна под око Доналд. Сложил лявата ръка на кормилото, а дясната — на лоста за скоростите, нахлупил шапка до очите и вирнал острата си брадичка, Доналд седеше като истукан и натискаше докрай педала на газта. Той винаги караше така, „с максимално разрешената скорост“, без дори и през ум да му минава да намали пред дупките на асфалта, и във всяка такава дупка кофите с боклук в каросерията тежко се блъскаха, ръждясалият капак на двигателя издрънчаваше, а самият Андрей, колкото и да се стараеше да се опре здраво с крака, подскачаше и се стоварваше точно върху заострения край на проклетата пружина. Само че по-рано всичко това се съпровождаше от весела караница, а сега Доналд мълчеше, тънките му устни бяха плътно присвити, той изобщо не поглеждаше към Андрей и затова човек би могъл да си помисли, че в това обичайно друсане има някаква злонамереност.

— Какво ви е, Дон? — не издържа най-сетне Андрей. — Зъб ли ви боли?

Доналд сви рамене и нищо не отвърна.

— Сякаш не сте на себе си през последните дни. Нали виждам. Да не би нещо да съм ви обидил, без да искам?

— Стига, Андрей — процеди Доналд през зъби. — Какво общо имате вие с това?

И Андрей отново усети в думите му нещо недоброжелателно и дори обидно оскърбително: че с какво можеш ти, сополанко, да обидиш мен, професора?… Но в съшия миг Доналд заговори отново:

— Та аз неслучайно ви казах, че сте щастлив. Наистина човек може само да ви завиди. Всичко това някак си минава покрай вас. Или през вас. И отминава. А мене то ме мачка като парен валяк. Нито една здрава кост не ми е останала.

Доналд мълчеше изкривил устни. Андрей погледна разсеяно напред към пътя, после се загледа под око в Доналд, почеса се по темето и смутено рече:

— Честна дума, нищо не разбирам. Уж всичко върви добре…

— Затова ви завиждам — отсече Доналд. — Стига сме говорили за това! Не ми обръщайте внимание.