Читать «Обреченият град» онлайн - страница 3

— Щастлив човек сте вие — внезапно рече Доналд, надигна се и тръгна към кофите до кабината.

Андрей сви рамене и като се стараеше да се освободи от неприятното чувство, предизвикано от разговора, се захвана да помага на Уан да изгребват вонящия боклук. Е, да речем, че не зная, мислеше си той. Голяма работа, за лайната не съм знаел. А какво знаеш ти за интегралите? Или, да кажем, за константата на Хъбъл? Всеки нещо не знае…

Уан натикваше в кофата последните остатъци от боклука, когато на вратата откъм улицата се появи пъргавата фигура на полицая Кенши Убуката.

— Оттук моля — каза той на някого през рамо и козирува с два пръста на Андрей. — Здравейте, боклукчии!

Едно момиче прекрачи от уличния мрак в жълтия светлинен кръг и застана до Кенши. Беше съвсем младо, около двадесетгодишно, и много дребничко, стигаше едва до рамото на нисичкия полицай. Носеше груб пуловер с възширока, висока яка и тясна къса пола, устните й, ярко начервени, се открояваха на бледото хлапашко личице, а дългите й светли коси падаха на раменете.

— Не се плашете — успокои я Кенши, усмихвайки се вежливо. — Това са нашите боклукчии. Когато са трезви, са абсолютно безопасни… Уан — извика той. — Това е Селма Нагел. Нова е. Наредено е да я настаниш при тебе в осемнадесети номер. Осемнадесети номер свободен ли е?

Като сваляше в движение ръкавиците си, Уан се приближи към тях.

— Свободен е — отвърна той. — Отдавна вече е свободен. Здравейте, Селма Нагел. Аз съм портиерът, казвам се Уан. Ако имате нужда от нещо, ето тази врата води към портиерната, търсете ме там.

— Дайте ми ключа — нареди Кенши. — Да вървим, аз ще ви придружа — обърна се той към момичето.

— Няма нужда — уморено рече тя. — Сама ще се оправя.

— Както желаете — рече Кенши и отново козирува. — Ето ви куфара.

Момичето взе от Кенши куфара, а от Уан — ключа, отметна глава, за да прибере косите си, паднали над очите, и попита:

— Накъде трябва да вървя?

— Насреща — посочи Уан. — Към онзи вход под осветения прозорец. На петия етаж. Може би искате да хапнете нещо? Или да пиете чай?

— Не, благодаря — каза момичето, отново отметна глава и като затропа с токчетата си по асфалта, тръгна право към Андрей.

Той отстъпи, за да й направи път, и когато тя мина покрай него, усети силния мирис на парфюм и още някаква козметика. Загледа се след нея, докато тя пресичаше жълтия светлинен кръг. Полата й бе съвсем къса, подаваше се малко от пуловера, а когато тя излезе от арката и се скри в тъмнината на двора, на Андрей му се стори, че белите й боси крака излъчваха светлина, в мрака се виждаше само белият й пуловер и се мяркаха белите й крака.

После провлачено и жално изскърца и се тръшна врата и тогава Андрей отново машинално извади цигарите и запали, като си представи как тези нежни бели крака пристъпват по стълбището, от стъпало на стъпало… виждаше гладките прасци, трапчинките под коленете, направо да полудееш… Тя се изкачваше пред очите му все по-нагоре, етаж след етаж, и се спря пред вратата на осемнадесети апартамент тъкмо срещу шестнадесети… по д-дяволите, трябва поне спалното бельо да сменя, вече три седмици не съм го сменял, калъфката на възглавницата е посивяла като партенка… А как изглеждаше лицето й? Ама че работа — лицето й съвсем не го помня. Само краката й запомних.