Читать «Остров Крим» онлайн - страница 5

Василий Аксьонов

— Кашкавал ли? Във военното градче наблизо има почти редовно — на драго сърце взеха да обясняват жените. — На дванайсет километра от тук е, веднага ще го видите.

— Ясно, ясно — закима Луч. — С кола сме, няма да ни затрудни…

— Ами масло? — продължи да провокира Гангут. — Саламче нещо?

Ледът обаче се бе пропукал и злъчта на московския интелектуалец отиде на вятъра.

— А, тогава ще трябва да отидете до Орел — поясниха жените. — Което си е право, тука салам не ни докарват. Масло — да, случва се, но за саламчето това не може да се каже. Трябва да отидете в Орел, и то само сутрин. По това време вече всичко е продадено. Ами вие, приятелчета, накъде сте тръгнали?

— Към Москва.

— Е, там има всичко, колкото ти душа иска! — радостно зачуруликаха жените.

Те тръгнаха към колата.

— Е, как смяташ, кое е по-морално: супермаркетът „Елисеев и Хюз“ или гастрономът в град Фатеж? — попита Гангут.

— Не знам кое е по-морално, но „Елисеев и Хюз“ е по-аморален — мрачно отвърна Луч.

— Значи вечната подигравка с хората и вечното тъпо покорство са по-малко аморални? Нека тогава ти поднеса един съветски сувенир от недрата на Русия — занеси го на Острова и нагости приятелите си.

Гангут подаде на Лучников плоска кутия консерва. По обиколката на кутията се виеше предназначеният да разпалва апетита надпис „КАЛМАР НАТУРАЛЕН ОБЕЗГЛАВЕН“.

Спомените за тази кутия, за градчето Фатеж и друга някаква гадост потискаха Лучников. Питърът бучеше по високата стоманена магистрала, слънце заливаше благословения край, в стъклото на скоростомера се отразяваха рижавите мустаци на Лучников, които винаги го бяха радвали, но целият днешен ден доста го потискаше и сега Андрей Лучников пътуваше към баща си в лошо настроение. Калмар натурален обезглавен? Подобни спомени за Континента го спохождаха постоянно. Неразбираемото съобщение от Западна Африка? Прекръстването пред светофара? Срещата с тези шантави Неселроде? Възрастта в края на краищата, гадното нарастване на цифрите.

Всичко това, вярно, беше обичайната, нормална житейска гадост. Покрай нея обаче някаква странна — ето, най-сетне я напипа! — тревога, някакво необичайно безпокойство потискаше Лучников. Нещо особено бе прозвучало в гласа на баща му, когато произнесе: „Не, непременно ела утре“. Какво значеше това? Ами просто думата „непременно“ никак не беше присъща на баща му. Май не бе казвал никога, дори когато Андрей беше малък: „Непременно трябва да направиш това“. Условно наклонение — такъв беше езикът на Арсений Николаевич. „Добре би било да седнеш над учебниците…“, „Аз бих предложил на компанията да отидем на морето…“ С този тон общуваше с околните старият „доброволец“. Явно насиленият императив, изречен от баща му, тревожеше и потискаше Лучников сега.

Виждаха се не чак толкова рядко: всъщност ги делеше само един час бързо шофиране по Източния и половин час въртене по страничните наклони. Арсений Николаевич живееше в своята голяма къща на склона на Сюрю Кая и Андрей Арсениевич обичаше да ходи там, да изтичва сутрин на плоския покрив, да усеща под себе си огромното невероятно свежо пространство, да се ободрява със скокове от трамплина в басейна, после да пие кафе с баща си, да пуши, да говори за политика, да следи движението на ярко нашарените турски и гръцки гемии, които ловяха риба тук под наблюдението на малката сива щука, островната канонерка. Кримчани пазеха своите стридени плантацийки, защото прочутите кримски стриди ежедневно поемаха със самолети към Париж, Рим, Ница, Лондон, а останалите, най-прочутите, се сервираха в безбройните туристически ресторантчета. А данъците от фермите за стриди отиваха право във военното министерство, така че щуката канонерка пазеше тези полета особено грижливо.