Читать «Самозваний доктор Искро Кибритов» онлайн - страница 8

— Защо, господине? Вашите екими по-добри ли са от мене? След това зле ли е да се дели човек с ближните си с което има, знае или проумява?

— Всичко е добро, но пази се поне от подигравките на хората. Днес ти давам един урок.

— Какъв урок, господине учителю?

Тоя път той се повали от смях, но гласът му не ечеше на смях, а някак стържеше.

— Е, какъв — рекох, като се поуталожи, — не се ли сети още?

— С това ще речеш, че си ме лъгал и си се подигравал с мене, това не ти прави чест.

— Може и да е тъй, ала зло не видя в това.

— Благодаря, приятелю, едва сега усетих, че си ми бил искрен приятел.

След тия думи той си сне очилата, отри ги о кърпата си и рече по френски: Donc vous m’avez joue un bon tour! Не те мислех такъв хуморист, лукав присмехулник. Ако е тъй, нека оставим настрана тия дребни-едри и нека поговорим за друго, като стари познайници.

— За какво друго? — попитах.

— Макар и за себе си. Ето що: намирам се на тясно, мога да кажа, въжето е почти на шията ми. Приятелите и познайниците ме оставиха да пропадам от нужда, сиреч не че ще пропадна, като имам с какво да отговарям за дълговете си, но тъй, да търпя неприятности, поради тяхното безсърдечие. Не можеш ли ме заемна? Вярно слово ти давам, че ща ти върна заемнатото, ако щеш и с добра лихва отгоре.

Туй ти е било зорът, помислих.

— Сиреч искаш да ме излекуваш и от тежестта на кесията ми?

— Остави глумите, казвам ти сериозно, нуждая се.

— Аз пък мислех бог знае за какво друго ще ми говориш.

— Засега този въпрос е жизнен за мене, въпрос на деня, помогни ми.

— Да си помисля.

— Помисли си набързо, не ми отказвай, че ти ми си последнята надежда.

— Много ли ти трябват.

— Сто наполеона. И двесте, и четиристотин ми са потребни, ала задоволил бих се и със стотях.

— А по-малко от стоте?

— По-малко, нито деветдесет и девет ми трябват.

— Тогава да ти заемна разликата между стотях и деветдесет и девет.

— Какво ще каже това, аз ти искам назаем, а ти си биеш шега!

— Не се шегувам, нямам време за шеги, говоря ти сериозно: да не искаш да ми изцериш и болката на кесията, както на мене или болестта от ужасния човек?

— Та за какъв ме вземаш, нима за доланджия?

— Никак. Почтен си човек, честен си доктор, познавам те отколе, но все ми се чини, че със заема искаш да ти платя твърде скъпо за мнимо докторските ти визити и за извиканата от тебе же невинна моя подигравка.

— Да ме опази бог — казва, — да съм помислил някога за такъво нещо и да пожелая да правя добро от приятелство и в същото време за корист.

— Разумява се, това би било срамно и грешно да се напъваш против силите си и да се товариш на хората силом да им правиш добрини, особито когато и сам видиш, че не я искат от тебе, на връх всичко и безкористно.

— Но ти няма да ми откажеш, я?

— Как да ти откажа, спасителя мой? Моите сандъци са отворени за тебе, нали ще ми повърнеш заемнатото с лихва? Позволявам ти да бръкнеш и бъркаш колкото щеш в тях, да тършуваш и да си вземеш назаем, колкото добрини ми си заемнал в продължение на нашето взаимно приятелство, сиреч колкото пустота си турил и намериш в тях.