Читать «Самозваний доктор Искро Кибритов» онлайн - страница 2

Треската ми не закъсня да се усили къде среднощ, а на разсъмване аз бях както следва болен. При всичко това ний пак тръгнахме.

Пътят до София се измина в пъшкания. Горещото слънце ми печеше мозъка. Стигнахме в София часа по три след пладне. Слава богу, рекох на горката си уплашена от изгледа ми жена, която ме чакаше у прага на пътните врата държейки дечицата си за ръцете, слава богу, че пристигнах жив!

С едно влизане в стаята аз се тръшнах на одъра и заспах като строшен, убит. Какво ми се е случило до вечерта и през нощта не помня.

На утрото, като се събудих, жена ми ми каза, че съм бил бълнувал много, горял съм бил в огън; че тя се е била уплашила и току била пратила да вика доктора. За щастие докторът живееше наблизо и не закъсня с идването си.

Що има, кой е болен, как, где, кога?

Аз му разказах пътуванието си. Той ме разгледа, преслуша ме и ми рече:

— Имал си щастие, малко признаци на плеврит, но повечето треска от лоша настинка. Ще ти мине за два-три дни, само пази се и бъди спокоен.

След това той ми даде наставленията си, приписа ми една външна мас за разтриване, няколко дози хинина и си отиде.

Разтриха ме, взех дозата хинин и се успокоих. До вечерта и през нощта нямах треска, спах спокойно. На утрото, съгледах, жена ми беше по-весела и се готвеше да ме гости на слава, понеже от тридесет и шест часа не бях турил нищо в устата си.

* * *

По едно време чувам глъчка. Някой се разговаряше с жена ми в приспата.

— Вчера се завърна, не му е добре, още лежи. Простудил се е по пътя. Оная нощ бълнува… зле се уплаших. Сега, слава богу, по му е нищо — чух да казва жена ми.

— Така, ха? Гледай, гледай, пък аз да не зная! Мога ли да го видя? — отговори другийт глас.

— Не знам, оточки спеше.

— Нищо, аз ще го събудя и ще узная от него що му е.

— Но, господине Искро…

— Но, мо, тя е моя работа. Ний сме хора и трябва да си помагаме в нужда. Аз трябва да побързам, догдето е рано, защото следствията от простудата могат да бъдат твърде опасни за него, като деликатен човек, а пък той ми е задушевен приятел, та трябва да му се помогне, макар и да…

— Но, господине Искро, докторът вече идва отскоро и му приписа нужните церове. Той не види никаква опасност.

— Няма нищо, не бърка да го видя и аз. И аз познавам по малко от болести и лекувания.

— Знам, господине Искро, но докторът заръча да го оставяме на мира.

— Никакво безпокойствие, моля, никой няма да му отнеме спокойствието; напротив, аз му съм приятел и вярвам, че той, като ме види у леглото си, ще се зарадва и ще се поразтуши.

— Тогава почекайте, моля ви, по-напред да видя какво прави и разположен ли е да ви приеме.

— Моля недейте се безпокои, аз и сам мога да влезна при него, той няма да се разсърди за това.

След тия думи на часа чух леко пъхтене и крякане, и трикратно нервическо почуквание у вратата.

— Влез!

Искро Кибритов влезе пъхтейки и крякайки.

Не бях го виждал отдавна. Никакво изменение в маймунското му лице, същий Кибритов, ала по-угоен, в същите износени дрехи, само че косата и брадата му повечко побелели. На минута аз забравих отколешните неприятни отношения между ни и го поканих да седне. Той седна, крякайки и пъхтейки.