Читать «Най-далечният бряг» онлайн - страница 60

Те държаха неотменен курс на запад, където според магьосника ги водеше Сопли, като плаваха бавно в затишията и непостоянния бриз. Обаче не Сопли ги водеше — той, който нищо не знаеше за морето, не беше виждал карта, не бе стъпвал в лодка и изпитваше болезнен ужас от водата. Всъщност водач им бе жрецът и съзнателно ги отклоняваше. Сега Арен разбираше това и виждаше основанията му. Върховният жрец съзнаваше, че те и други като тях търсят безсмъртие, което им е обещано и към което са привлечени, и може би ще го намерят. В своята гордост, в своята високомерна гордост на Върховен жрец той се страхуваше да не би те да се сдобият с него. Завиждаше им, боеше се от тях и не би допуснал някой да бъде по-могъщ от него. Беше решил да плават навътре, в открито море, отвъд всички земи, докато напълно загубят пътя и не са в състояние да се върнат обратно в света и там да умрат от жажда. Защото самият той бе готов да умре, за да им попречи да постигнат безсмъртие.

От време на време Ястреба проговаряше на Арен за едно или друго, свързано с лодката, плуваше с него в топлото море или му пожелаваше лека нощ под огромните звезди и тогава всички тези тревоги изглеждаха на момчето пълна безсмислица. Понякога то се взираше в своя спътник, виждаше твърдото му, сурово, търпеливо лице и си мислеше: „Той е мой приятел и повелител.“ И му се струваше невероятно, че се е съмнявал. Но скоро след това отново се съмняваше и със Сопли си разменяха предупредителни погледи към общия им враг.

Всеки ден слънцето печеше силно, ала помътнено. Светлината му падаше като гланц над бавно надигащото се море. Водата бе синя, небето също — без оттенъци, без промяна. Слаби ветрове подухваха и отмираха; те обръщаха платното, за да ги уловят, и бавно пълзяха към безкрая.

Най-сетне един следобед се появи лек попътен вятър и Ястреба посочи към залеза:

— Погледнете!

Високо над мачтата ято морски патици се бе подредило във формата на черна руна, изписана в небето. Патиците летяха на запад — и на другия ден оттам пред „Взор“ се откри огромен остров.

— Това е той — кимна Сопли. — Островът. Трябва да отидем до него.

— Там ли е онова място, което търсиш?

— Да. Трябва да слезем на тази суша. Няма по-далечна от нея.

— Сигурно е Обхол. Отвъд него в Южния разлив се намира още един остров, Уелоги. А в Западния разлив има острови още по-далеч от Уелоги. Сигурен ли си, че е тук, Сопли?

Бояджията се ядоса и пак започна да потреперва с клепачи. Но Арен си помисли, че той вече не говори с тях така безумно, както беше говорил в Лорбанъри.

— Да. Тук трябва да слезем. Стигнахме. Тук е мястото, което търсим. Искаш ли да се закълна, че го познавам? Да се закълна ли в името си?

— Не можеш — каза Ястреба с неумолим глас, гледайки нагоре към Сопли, доста по-висок от него. Сопли се бе изправил, за да наблюдава сушата пред тях, като се държеше здраво за мачтата. — Не прави опит, Сопли.

Лицето на бояджията се смръщи сякаш от гняв или болка.

Той погледна към планините, които се мержелееха сини в далечината отвъд надигащата се, пулсираща морска повърхност, и рече: