Читать «Най-далечният бряг» онлайн - страница 58

Той не спомена на Ястреба за всичко това. Не говореше за нищо съществено с жреца, за нищо освен за дреболиите, съпътстващи плаването им. Ястреба, който винаги трябваше да бъде измъкван от обичайното си мълчание, и сега беше потънал в него.

Арен започна да разбира какъв глупак е бил да се довери духом и телом на тоя неспокоен, потаен човек, дето се оставяше да бъде движен от пориви и не се стараеше дори да държи живота си в свои ръце поне колкото да го съхранява. Да, той вече бе заживял с мисълта за смъртта, защото според Арен нямаше смелост да признае собствения си провал — провала на магическото изкуство като върховна сила сред хората.

За тези, които познаваха тайните, стана ясно, че не се крият особени загадки в онова вълшебство, от което Ястреба и всички заклинатели и магьосници от неговото поколение извличаха славата и влиянието си. Нищо нямаше в него освен способи за използване на вятъра и климата, знание за лечебните свойства на билките и умели илюзии с мъгли, светлини и изменения на формите, които можеха да впечатлят невежите, но бяха само прости трикове. Светът оставаше непроменен. Нищо в магическото изкуство не даваше на човека власт над другите, нито над смъртта. Жреците не живееха повече от обикновените хора. Всичките им тайнствени слова не бяха способни да отложат и с час наближаващата гибел.

Даже в малките неща не можеше да се разчита на магията. Ястреба пестеше уменията си. Те пътуваха с природните ветрове винаги щом можеха, ловяха риба, за да се прехранват, икономисваха водата като всички други моряци. След четиридневно нескончаемо блъскане в насрещни ветрища Арен го помоли да извика малко попътен вятър в платното и когато той поклати отрицателно глава, попита:

— Защо не?

— Не бих накарал болен човек да се надбягва, нито ще поставя камък върху превит от товар гръб — отвърна Ястреба.

Не беше ясно дали говори за себе си или за целия свят. Отговорите му винаги бяха пестеливи, трудни за разбиране. В това, помисли си Арен, е същността на магьосничеството: да намекваш за голямо значение, когато не казваш изобщо нищо, и да се правиш, че бездействието е короната на мъдростта.

Арен се стараеше да не обръща внимание на Сопли, ала туй се оказа невъзможно. Във всеки случай между тях се установи нещо като връзка. Сопли не беше толкова луд или не по такъв прост начин, какъвто подсказваха дивашки обраслата му глава и накъсаните приказки. Всъщност лудостта му се изразяваше най-силно в страха му от водата. Да влезе в лодката му бе струвало отчаяна смелост и той не успя да се отърси напълно от уплахата си. Седеше все с ниско наведено чело, за да не вижда вълните, които се надигаха и плискаха наоколо, и крехката малка черупка на лодката. Наложеше ли се да се изправи, завиваше му се свят и той се хващаше за мачтата. Първия път, когато Арен реши да поплува и се хвърли от носа, Сопли ужасен изкрещя. Щом момчето се покатери обратно в лодката, завари бедния човечец позеленял от страх.