Читать «Най-далечният бряг» онлайн - страница 37

— Ей вие там, поддържайте ритъма! На двадесет мили околовръст няма никаква плитчина.

Мазолест, белязан от рана крак изникна от мъглата, спря за миг близо до лицето на Арен, сетне направи крачка и потъна.

В мъглата се губеше чувството за движение напред, усещаха се само люлеенето и тягата на веслата. Пулсът на барабана заглъхна. Цареше лепкав студ. Влагата, заскрежила косата на Арен, се стичаше към очите му. Той ловеше капките с език и с отворена уста вдишваше влажния въздух, опитвайки се да утоли жаждата си. Но зъбите му тракаха. Студената метална верига се удряше о бедрото му и пареше като огън там, където го докосваше. Тъпанът биеше ли, биеше, накрая престана. Замлъкна.

— Продължавай да биеш! Какво има? — изръмжа дрезгавият, съскащ глас от носа на кораба. Ала отговор не се чу.

Корабът се заклати леко в тихото море. Отвъд смътно откроените перила на палубата не се виждаше нищо — само пустош. Корабът застърга о нещо. Прозвуча силен шум в тази мъртва, необикновена тишина и мрак.

— Сигурно излязохме на сушата — прошепна един от пленниците, обаче гласът му потъна в мълчание.

Мъглата избледня, сякаш разтворена от светлина. Арен ясно зърна главите на окованите до него хора, ситните капчици влага, които блещукаха в косите им. Корабът пак се залюля, момчето се изпъна, доколкото му позволяваха веригите, и проточи врат, за да види по-надалеч. Мъглата светеше над палубата сякаш лунно сияние зад тъничък облак, студена и лъчиста. Гребците седяха подобно истукани. Хората от екипажа бяха застанали в средата на кораба и очите им блестяха. Сам на палубата стоеше мъж и светлината струеше от него — от лицето, ръцете, от жезъла му, който пламтеше като разтопено сребро.

Една тъмна сянка се бе свила в краката на този сияен човек.

Арен се опита да каже нещо, но не успя. Обгърнат във великолепието на тая светлина, Върховният жрец се приближи до него и коленичи на палубата. Арен по-чувства как дланта му го докосва и чу гласа му. Усети как се свличат веригите от китките и тялото му. Трюмът кънтеше от дрънчене на окови. Но никой не се помръдна. Само Арен пробва да се изправи, ала не можа, схванат от продължителната неподвижност. Върховният жрец хвана здраво ръката му и с тази подкрепа той изпълзя от товарния трюм и се сгуши на палубата.

Жрецът се отдалечи от него и величието му озари замръзналите лица на гребците. Спря се пред мъжа, свит долу до перилата.

— Аз не наказвам — произнесе твърдият, отчетлив глас, хладен като магическата светлина в мъглата. — Но в името на справедливостта, Егре, ще поема този грях върху себе си: нека гърлото ти онемее до деня, в който откриеш една дума, достойна да бъде изречена.

Той се върна при Арен и му помогна да се изправи на крака.

— Ела, момче — каза чародеят и с негова помощ Арен закуцука напред и едва ли не пълзешком се строполи в лодката, която се люлееше долу, отстрани на кораба. Това беше „Взор“ с платно като крило на нощна пеперуда в мъглата.

Все тъй в тишина и мъртво спокойствие светлината се стопи, а лодката се отдели от кораба. Галерата, димният мачтов фенер, неподвижните гребци, черният профил на трюма изчезнаха почти на мига. На Арен му се стори, че чува викове, но те бяха слаби и скоро се загубиха. Не след дълго мъглата започна да се раздира и изтънява и се стопи в мрака. Те излязоха под звездите и тиха като нощна пеперуда, „Взор“ се понесе по морето в ясната нощ.