Читать «Най-далечният бряг» онлайн - страница 35

— Ето ви парите! — изкрещя момчето с дрезгав, запъхтян глас.

Продължи да бяга. И изведнъж улицата свърши. Никаква пресечка, никакви звезди напред, сляп край. Принцът се обърна, без да спира, и тръгна право срещу преследвачите си. Фенерът лудо се люшна пред очите му, когато с боен вик налетя върху тях.

Един фенер се полюшваше напред-назад пред погледа му — бледа точка светлина сред огромната подвижна сивота. Арен дълго време го съзерцава. Светлината все повече отслабваше, докато накрая пред лъчите й премина сянка и те угаснаха. Той малко се затъжи за тях — или може би за себе си, защото знаеше, че трябва да се събуди вече.

Угаснал, фенерът продължаваше да се люлее на мачтата, където беше окачен. Всичко наоколо бе море, което се озаряваше от изгряващото слънце. Биеше някакъв барабан. Греблата тежко, равномерно скърцаха, дървенията на кораба стържеше и стенеше със стотици гласчета. Един човек, изправен на носа, викна нещо на моряците зад него. Всички мъже, оковани заедно с Арен в задния трюм, стояха безмълвно. Всеки носеше железен пояс около кръста и белезници на китките и тези окови бяха свързани чрез тежка къса верига за оковите на следващия. Освен това железният пояс бе прикрепен с винт за палубата, тъй че човек би могъл да седи, да приклекне, но не и да се изправи. Бяха твърде нагъсто, за да полегнат, наблъскани в малкия товарен трюм. Арен се намираше в ъгъла при предния отвор. Повдигнеше ли глава, погледът му стигаше нивото на палубата между трюма и парапета — пролука с ширина десетина стъпки.

Той нямаше много ясен спомен от миналата нощ, помнеше само преследването и сляпата улица. Беше се бил, бяха го повалили, овързали през тялото и отвлекли нанякъде. Бе дочул странния съскащ глас на някакъв мъж. И нещо като ковачница, разжарено огнище… не можеше да си спомни добре. Знаеше обаче, че тук е кораб за роби и че го карат за продан.

Това нямаше голямо значение. Мъчеше го остра жажда. Цялото му тяло и главата го боляха. Когато слънцето изгря, светлината запрати болезнени стрели в очите му.

Късно сутринта те получиха по краищник хляб и дълга глътка от кожения мях, който мъж със заострени, сурови черти на лицето поднасяше към устните им. Вратът му бе обвит с широка, поръбена със златно кожена лента като кучешка каишка и когато Арен го чу да говори, той разпозна слабия, странен, съскащ глас.

Питието и храната облекчиха за кратко телесните му мъки и умът му се избистри. За първи път погледна лицата на другите роби: трима на неговия ред и четирима отзад. Някои бяха отпуснали глави върху свитите си колена; един се бе свлякъл, болен или упоен. Точно до Арен седеше младеж на около двадесет години с едро, плоско лице.

— Накъде ни водят? — попита го принцът. Младежът погледна към него — лицата им не бяха отдалечени на повече от една стъпка — и се усмихна, свивайки рамене. Арен изтълкува този жест като незнание. Но онзи разтърси окованите си ръце, сякаш искаше да направи някакъв знак, и отвори своята все още усмихната уста, където на мястото на езика се подаваше само почернелият му корен.