Читать «Най-далечният бряг» онлайн - страница 23

Те навлязоха в хортското пристанище в бледнеещата мъгла на утрото. Стотици. плавателни съдове вдигаха или спускаха котва — риболовни лодки, кораби, ловуващи раци, траулери, търговски гемии, две галери с по двадесет весла, една огромна полуразбита шестдесет-веслова галера и някои издължени кораби за далечно плаване с високо вдигнати триъгълни платна, за да улавят вятъра в горните слоеве на атмосферата из горещите затишия на Южния разлив.

— Това военен кораб ли е? — запита Арен, когато минаха покрай една от двадесетвесловите галери, и другарят му отговори:

— Кораб, превозващ роби, ако съдя по верижните окови на трюма. В Южния разлив търгуват с хора.

Арен помисли малко върху туй, после отиде до сандъчето с принадлежностите си и взе оттам меча, който бе завил добре и прибрал сутринта на отплаването им. Той го отви и застана нерешително, като държеше с две ръце поставеното в ножницата оръжие с провиснал ремък:

— Това не е меч, който носи един морски търговец. Ножницата е твърде красива. Зает с кормилото, Ястреба хвърли поглед към него:

— Носи го, ако искаш.

— Помислих си, че може би е разумно.

— Що се отнася до мечовете, този е разумен — каза другарят му, съсредоточено направлявайки лодката през задръстения залив. — Нали е меч, дето не се оставя винаги да бъде употребен?

— Така казват — кимна Арен. — И все пак е убивал. Убивал е хора.

Принцът погледна към тънката, протрита от ръце дръжка.

— Той е убивал, но аз не съм. Кара ме да се чувствам глупак. Толкова по-стар е от мене… Ще взема камата си — заключи Арен, зави меча отново и го пъхна дълбоко в сандъчето. Лицето му бе смутено и ядосано.

Ястреба нищо не каза. След малко предложи:

— Ще вземеш ли сега веслата, момче? Насочваме се към стъпалата на пристана.

Хорт, едно от седемте големи пристанища на Архипелага, се издигаше над шумната брегова ивица по склоновете на три стръмни възвишения, потънал в пъстра смесица от багри. Кирпичените къщи бяха измазани в алено, оранжево, жълто и бяло. Керемидите на покривите бяха морави. Окичените с цвят дървета образуваха тъмночервени петна из горните улици. Ярки раирани навеси от покрив до покрив засенчваха тесните пазарчета. Кейовете блестяха на слънцето. Уличките, водещи навътре от брега, приличаха на тъмни процепи, изпълнени със сенки, хора и шумотевица.

Когато завързаха лодката, Ястреба се приведе близо до момчето, уж да изпробва възела, и рече:

— Арен, някои хора в Уотхорт ме познават твърде добре. Затова хубаво ме погледни, за да можеш да ме отличиш.

Щом се изправи, на лицето му нямаше никакъв белег, косата му бе съвсем сива, а носът му — дебел и малко чип. Вместо дългия колкото целия му ръст тисов жезъл в ръката си държеше пръчка от слонова кост, която скри в пазвата си.

— Познаваш ли ме? — обърна се той към Арен, широко усмихнат, с енладски акцент. — Никога ли не си виждал вуйчо си?

В двореца на Берила Арен бе срещал магьосници, които променяха своите лица, когато изпълняваха „Подвизите на Моред“, и знаеше, че това е само илюзия. Той запази самообладание и успя да каже: