Читать «Най-далечният бряг» онлайн - страница 22

— Значи ти смяташ, че този, когото търсим, е човек?

— Да, точно така. Човек и магьосник.

— Но според онова, което зная от татко и от учителите си, аз мислех, че върховните изкуства на магията са зависими от Равновесието, от Хармонията на нещата и затуй не могат да бъдат използвани за зло.

— Това е спорно мнение — каза Ястреба някак горчиво. — Безгранични са основанията на магьосниците… Всеки край на Землемория познава баятели, които правят нечисти заклинания, чародейци, които впрягат уменията си, за да натрупат богатство. Ала има и други. Господарят на огъня, който искаше да унищожи мрака и да спре слънцето в зенита му, беше велик жрец: даже Ерет-Акбе едва ли би го надминал. Друг такъв бе Врагът на Моред. Когато той се появи, цели градове коленичиха в краката му, войски се сражаваха за него. Заклинанието, което направи срещу Моред, беше толкова могъщо, че и гибелта му не го прекрати, остров Солея потъна в морето и всичко върху него погина. Това са били мъже, у които огромната сила и знание са служили на волята на злото и то се е подхранвало от тях. Не зная дали магическото изкуство, което преследва по-добра цел, е винаги по-силно. Но да се надяваме.

Има нещо потискащо в туй да се осланяш на надеждата, когато се нуждаеш от сигурност. Арен съзнаваше, че не желае да се задържи на тоя хладен предел. След известно време той каза:

— Разбрах, струва ми се, защо твърдиш, че единствено хората вършат зло. Дори акулите са невинни — те убиват, защото „трябва“.

— Това е причината нищо да не може да ни се противопостави. Само едно нещо на този свят умее да противостои на злия човек. И то е друг човек. В нашия срам е и нашето величие. Едничък собственият ни дух, който е способен на зло, е способен и да го преодолее.

— Но драконите, не вършат ли и те големи злини? Нима са невинни?

— Драконите! Драконите са алчни, ненаситни, коварни, безмилостни, лишени от разкаяние — ала дали са зли? Кой съм аз да съдя делата на драконите?… Те са по-мъдри от хората. При тях е като в сънищата, Арен. Ние, хората, сънуваме, правим магии, вършим добро, вършим зло. Драконите не сънуват. Те са самите сънища. Те не правят магия — тя е тяхната материя, тяхното битие. Те не действат: те са.

— В Серилун — започна Арен — се намира кожата на Бар От, убит от Кьор, принца на Енлад, преди триста години. От този ден насам дракони не са доближавали бреговете на Енлад. Виждал съм кожата на Бар От. Тя е тежка като желязо и толкова огромна, че казват, ако се разстеле, би покрила целия пазарен площад на Серилун. Зъбите са дълги колкото от лакътя до китката. А твърди се, че Бар От бил млад дракон, непораснал.

— У тебе се крие желание да видиш драконите — рече Ястреба.

— Да

— Тяхната кръв е студена и отровна. Не трябва да ги гледаш в очите. Те са по-стари от човечеството… Той мълча известно време и после продължи:

— И въпреки че съм забравил или съжалил за всичко, което съм извършил, аз помня едно: как веднъж зърнах дракони да се издигат с вятъра нагоре към залеза над западните острови, и съм щастлив.

И двамата се смълчаха, вече нямаше ни звук, ни светлина. Само шепотът на вятъра и лодката. И сънят накрая ги отнесе там, върху дълбоките води.