Читать «Гласове» онлайн - страница 115

Бях дошла с намерение да чета творбите на Оррек, но когато застанах пред лавиците, ръката ми сама посегна към книгата, над която бях работила миналата пролет, в нощта, преди да дойдат Грай и Оррек — аританския текст на „Елегии“. Това са кратки и печални поеми, балади за хора, умрели преди хиляда години. Имената на авторите в повечето случаи липсват, а за героите на техните произведения знаем само това, което са написали поетите.

Един от текстовете гласеше: „Суллас, която се грижеше за къщата тъй добре, че изрисуваният плочник сияеше, сега се грижи за къщата на тишината. А аз се ослушвам за стъпките й“.

Друг, този, който се опитвах да разчета малко преди цялата тази история, започва така: „И където е той, обкръжават го дългогривести сенки“.

Седнах на масата, на старото си място, с тази книга и аританския речник, целия изписан с бележки по полетата, бележки, оставени от много хора през вековете, и се опитах да вникна в същността на следващата строфа.

Когато най-сетне се справих с баладата и текстът улегна в паметта ми, светлината от тавана бе започнала да бледнее. Отминал бе Празникът на Леро, равноденствието, и дните вече се скъсяваха. Затворих книгата, но останах да седя, без да паля лампата, погълната от невероятната атмосфера на спокойствие, която цареше на това загадъчно място. Оставих на това усещане да проникне в мен, да ме обгърне отвсякъде, да се пропие в цялото ми същество. И когато спокойствието ме завладя напълно, почувствах, че вече мога да разсъждавам, неприпряно и ясно, не толкова с думи, а с понятия и чувства, както отдавна се бях научила. Не бях разсъждавала по този начин от месеци.

Това бе причината, когато станах, за да изляза, да взема книга — нещо, което не бях правила никога досега. Избрах „Ростан“ — онази, която като малка, когато използвах книгите, за да си строя леговище под масата, наричах Сияйно червена.

Бях чула Оррек да говори за нея с тъга — била изгубена творба на поета Регали. Друмлордът не бе отвърнал нищо.

Нито веднъж той не бе споменал пред Оррек за книгите в тайната стая. Доколкото можех да преценя, само ние двамата знаехме за съществуването й.

Това, че оракулът говори чрез книгите, вероятно вече бе известно на хората, защото бяха чули гласа му, но никой не разпитваше за тази загадка, нито пък някой искаше да научи нещо повече по въпроса. В края на краищата дълги години книгите бяха проклинани и забранявани, бяха опасни неща, за които по-добре да не знаеш. И въпреки че ние в Ансул живеем без притеснения и страхове сред сенките на нашите мъртъвци, не сме хора с наклонност към свръхестественото. Мнозина се страхуваха от Салтър Галва Четеца и дори аз изпитвах известна боязън от него — хората всъщност предпочитаха да си имат работа със Салтър Галва друмлорда. Оракулът си бе свършил работата, вече бяхме свободни и беше време да се захващаме за работа.