Читать «Гласове» онлайн - страница 117

Той ме погледна и на устните му се появи усмивка, която бързо премина в смях.

— Мемер, мисля, че ти си тази, която трябва да им чете.

Шетар изръмжа — най-сетне беше изгубила търпение.

Двете с Грай оставихме Оррек да се радва на съкровището си и изведохме Шетар. Отидохме при фонтана на Денио. Лъвицата се вмъкна в шубраците, а ние седнахме на мраморната пейка до фонтана. Прозорците в града светваха един след друг. Далече в залива, озарени от последните лъчи на залязващото слънце, се виждаха блещукащите фенери на рибарските лодки. Сул беше като тъмен конус на фона на гаснещата светлина. Един бухал прелетя над нас и аз казах:

— Това е добро предзнаменование за теб.

— И за теб също — отвърна Грай. — Знаеш ли, че в Трундледе смятат бухалите за лоша поличба? Хората там са все мрачни и сърдити. Сигурно заради гъстите гори и постоянните пороища.

— Ти си видяла толкова много места — рекох замечтано.

— О, има още. Никога не сме били в Съндраман. Нито на нос Манва или в Мелуне. А от градовете-държави сме виждали само Сентас и Пагади и само малка част от Вадалва… Дори и да познаваш добре някоя страна, все има още места, които не си успял да разгледаш. Тъй че ни чака още доста път.

— Кога смятате да тръгвате?

— Не съм питала още Оррек, но предполагам, че ще поиска да тръгнем за Съндраман преди зимата или напролет. Интересува го тамошната поезия. А после ще се върнем в Месун. Само че… сега, след като разбра за книгите, едва ли ще склони да отпътуваме, преди да ги е видял всичките.

— Съжаляваш ли?

— Да съжалявам? За какво? Ти го дари с огромно щастие, с което направи щастлива и мен. Оррек е труден човек. Виждала си го да завладява публиката, да печели сърцата на хората и той наистина има талант да го прави, но след това е изчерпан и изтощен. Вината не е в него, казва, а в свещения вятър, който духа през него, който го разпалва, а след като изчезне, остава само суха трева… Но ако има какво да чете, да следва собственото си сърце в тишината, отново става щастлив.

— Затова го обичам — казах. — И аз съм същата.

— Зная — отвърна тя и ме прегърна.

— Но ти би искала да заминеш, нали, Грай? Не да прекараш тук цяла година сред книги и политика.

Тя се засмя.

— Тук ми харесва. Наистина. Но ако останем през зимата, което сега ми се струва доста вероятно, ще трябва да потърся човек, който има нужда от помощ в обяздването на коне.