Читать «Гласове» онлайн - страница 114

Пратеникът на Върховния ганд отпътува за Медрон няколко дни след като отнесох съобщението на ганда. Осигуриха му ескорт от стотина войници под командването на бащата на Симми и самият той замина с тях, радостен, че се прибира у дома. Научих всичко това от Ялба и Тирио. Така и не го видях повече, нито пътищата ни се пресякоха някога.

Отрядът, който ескортираше пратеника до Медрон, водеше със себе си и един затворник — Иддор, синът на Йораттх, бе натоварен в една каруца. Чухме, че бил окован във вериги и с дрехи на роб, с неподрязана брада и коса, което е позор при алдите.

Тирио каза, че Йораттх не желаел да види сина си след предателството, не се интересувал от съдбата му и дори не позволявал да произнасят името му. Заповядал обаче да пуснат от затвора жреците, дори онези, които били заловени със сина му. Един от жреците направил опит да се застъпи за Иддор с измислената история, че всъщност били отвели Йораттх в тъмницата, за да го скрият от гнева на тълпата. Йораттх го скастрил да мълчи и го изгонил.

След като техният ганд бе преминал през огън и дори носеше белези от това, войниците смятаха, че това е признак за благоразположението на Бога на пламъците и че го изравнява по благочестие с жреците. Осъзнали, че са в неизгодна позиция, повечето жреци предпочетоха да се върнат в Асудар със същия конен отряд. Всъщност решението за изпращането на Иддор в столицата бе взето от офицерите на ганда, които сметнаха, че ще е най-справедливо, ако Върховният ганд отреди каква да е участта му.

Бях разочарована от този позорен и неопределен изход. Исках да знам, че Иддор ще бъде наказан, че ще си получи заслуженото. Алдите презират измяната, сигурна бях в това, и бяха дълбоко потресени от предателството на един син към баща му. Дали щяха да го измъчват, както той бе измъчвал Салтър Галва? Дали щяха да го заровят жив, както бяха заровили много граждани на Ансул, щяха ли да го хвърлят в някое блато, където да се задуши?

Исках ли да бъде измъчван и заровен жив?

Какво всъщност исках? Защо бях толкова нещастна през онова слънчево лято, първото лято на нашата свобода? Защо живеех с мисълта, че нищо не се е оправило, че нищо не сме спечелили?

Оррек говореше на Пристанищния пазар. Беше златист есенен следобед, безветрен. Сул издигаше бяла снага от другата страна на тъмносиния залив. Безчет граждани се бяха стекли на пазара да чуят думите му. Той разказа няколко части от „Чамбах“, те настояха за още и не искаха да го пуснат. Бях твърде далеч, за да го чувам добре, освен това ме измъчваше неясно безпокойство. Измъкнах се от тълпата и тръгнах сама нагоре по улица „Западна“. Нямаше жива душа. Всички бяха долу, на площада, за да слушат. Докоснах Праговия камък и се прибрах в къщата, минах през двора и покрай покоите на друмлорда и отидох право в задната част. Изписах думите във въздуха пред стената и вратата се отвори. Влязох в пълната с книги и сенки стая.

Не бях идвала тук от месеци. Нищо не се бе променило — ярката светлина от прозорците на тавана, застиналият въздух, книгите, подредени в търпеливи редици, си бяха същите и ако се заслушах внимателно, чувах тихия ромон на поточето в пещерата. На масата нямаше книги. Не усещах и ничие присъствие. Но знаех, че стаята е изпълнена с невидими души.