Читать «Случаен делфин» онлайн - страница 9

По-мършава особа никога не бе виждал. Имаше малки очички и устни със странно закривени краища. Белезникави очи, безизразно лице и влажно проблясваща мургава кожа. Устата разкриваше твърде много ситни, заострени зъби.

Стив стисна ръката на Сандра и тя забеляза кого гледа. Измъкнаха се от групата.

— Кой е мазният господин?

— Гояс. Твоят личен враг номер едно.

— О? И какво го тормози?

Сандра се изкиска.

— Миналата година ти го нарече… — Тя прошепна думичката в ухото му. — После той заведе дело за оскърбление, а ти доказа, че е истина.

Стив хвърли поглед през рамо към Гояс.

— Като го гледам, не бих се изненадал… Сандра, от него се чувствам… о, не знам.

Разтревожена от внезапния блясък в очите му, Сандра възкликна:

— Стив! Стив, какво има?

Мозъкът му се люшкаше. Нагоре. Надолу. Очите му заблестяха…

— Акула…

Тя го разтръска.

— Стив! Скъпи! Опомни се!

Лицето му бе пребледняло и тя разбра, че не я чува.

— Да се махаме. — Тя го изтласка към изхода, където се сблъскаха с Бабс.

— Божичко! — изписука Бабс. — Нима вече си тръгвате? Не можете да ми погодите такъв номер! — И преди Сандра да я прекъсне, тя се развика: — Хей, слушайте! Стив ни зарязва!

Всички се струпаха наоколо и между тях бе Гояс. Когато той пристъпи напред, Стив изведнъж излетя от пода и описа висока дъга. Никога не бяха виждали подобен скок. Преди да падне, той улучи врага си и Гояс отхвръкна през цялата зала. Стив остана да лежи неподвижно. Само пляскаше, пляскаше с длани и издаваше звук като бебешки плач.

Потресените, изплашени хора го отнесоха у дома и го оставиха насаме със Сандра.

Две седмици той лежа като пън — неподвижен и ням. Сандра и една медицинска сестра го хранеха, къпеха и преобличаха. Постепенно той си възвърна разсъдъка. Отново бе Стивън Рауп, но сега изглеждаше като изплашено, разтреперано копие на предишната личност. Ала под грижите на Сандра бавно се върна към нормалния живот, нарушаван само от редки пристъпи на слабост.

Не след дълго те се ожениха и потеглиха със „Спусък“ на дълго крайбрежно пътешествие да опознаят хилядите прекрасни проливчета около Флорида. Морето, слънцето и покоят довършиха лечението и това би могло да бъде щастливият край.

Но имаше още нещо. Един ден задминаха танкер, плаващ на юг с баласт в трюмовете.

Танкерът беше стар, но спретнат, с висока кърма и средна надстройка. На палубата екипажът къртеше старата боя; чуваше се шумът на чуковете. Докато наближаваха, отекнаха два басови удара на камбана, призоваваща дежурните да застъпят на следобедна вахта. Този звук кънтеше и кънтеше в главата му, тъй че дълбокият рефлекс от дългогодишно обучение го накара да се озърне през рамо в очакване на смяната. Ала вместо стоманена палуба, мостик и трап към кърмата зърна прелестно видение със сини шорти и червена плажна блузка, легнало върху палуба от полирано тиково дърво… Той прие с удивително спокойствие факта, че не знае кой е и къде се намира…

Уакър.

Рауп.

Вкопчи се първо в едната, после в другата самоличност. А сетне късчетата от двете личности почнаха да се преплитат и малко по малко той разбра истината.