Читать «Случаен делфин» онлайн - страница 5

Пет пари не даваш за никого… Ние с теб знаем, нали, приятелю?

Ти си делфин, изрече глас в мозъка на Уакър. Ти си прекрасен и странен и живееш като на шега. Ти си безстрашен, силен и бърз. Носиш се пред вълнореза на кораба, пренебрегвайки заплашителния стоманен ръб. Където си ти, никога няма акули. Хайде, извий гръб и подскочи над водата.

В този миг морякът Уакър, единствен оцелял от танкера „Морски зефир“, престана да съществува и се преобрази.

Още не можеше да подскача, но с лекота издаваше звук като плачещо бебе.

Вълните растяха. Шевът на рамото на жилетката бавно се разпадаше. И изведнъж Уакър долови в мъничкия си вихрен свят присъствието на друг подскачащ предмет. Това бе платноход без човек на щурвала, изящна малка яхта, която танцуваше, залиташе и храбро се бореше с водните маси. Идваше все по-близо и по-близо, докато накрая една вълна подхвана Уакър и го запокити срещу белия корпус. Убийственият удар разкъса дясната презрамка и го потопи дълбоко надолу. болката от задушаването разбуди последните му рефлекси. Когато следващата вълна го надигна, той вкопчи пръсти в ниския парапет и се преметна напред и нагоре. Дълги минути лежа, стиснал парапета с мокър юмрук, после бавно осъзна колко странна е тази нова среда за лъскавото му делфинско тяло. Замаяно се изправи и изкуцука напред, смъквайки парцаливите останки от спасителната жилетка. Няколко мъчителни крачки по-нататък той се блъсна във вратата на каютата и я отвори тъкмо когато яхтата описа дъга. Уакър бясно размаха ръце и се стовари долу, право върху разраненото си лице.

А „Спусък“ от Маями все танцуваше и танцуваше, понесъл странния си товар, сгушен край малката стълбичка — човек, който беше делфин; делфин, който не знаеше, че е бил човек.

Човекът в бялото легло чу мелодия и това бе мелодията на нечий глас. Тих и нежен. Целият свят бе тих и нежен. Той отвори очи.

Тя бе великолепна. Имаше червеникава коса и зелени очи, трапчинка на брадичката и ослепително бели зъби. А казваше…

— Глупаво, пресолено, псевдоизтънчено шведско копеле, дето се пишеш голям мореплавател!

Той бързо затвори очи, стреснат от толкова много загадки. После събра кураж и пак ги отвори. Тя все още бе тук. Понечи да проговори, но нещо меко закриваше лицето му. Като вдигна към бузата си стокилограмова длан, той откри, че главата му е плътно омотана с превръзки.

— Какво, по дяволите…

— Кротко, момче! — изрече вълшебното видение. После леко положи ръка върху рамото му и го натисна надолу. — Не говори. Минал си през месомелачка.

Вече малко по-спокоен, той лежеше и недоумяваше.