Читать «Котаракът Хеликс» онлайн - страница 3

— О — избъбрих аз истерично, — нищо ми няма. Нищичко. Само дето съм смахнат, това е. Тотално, окончателно и безвъзвратно откачен, шантав, душевноболен и тъй нататък, сиреч жертва на загубено психическо равновесие. Аз съм луд за връзване. И кой съм сега, Жана д’Арк ли? Хей, Хеликс. Гледай. Аз съм Жана д’Арк. Ти сигурно си Буцефал, Пегас или великото божество Пущ. Имах си празно шишенце, а сега е пълно с джин. Ей, Хеликс, дай да му ударим по едно джинче…

Седнах на пода и Хеликс се настани до мен. Мисля, че ме съжаляваше. Във всеки случай аз се съжалявах — много.

— Колко смешно — изрече бутилката или по-точно гласът, който твърдеше, че идва от нея. — Ако ме оставиш да обясня…

— Виж какво — рекох, — може и да има глас. Вече на нищо не вярвам… освен на теб, Хеликс. Ако ти го чуеш, всичко е наред. Ако ли не, значи съм луд. Хей, Глас!

— Какво?

— Направи ми една услуга. Викни „Хеликс“, ама по-силничко. Ако котаракът те чуе, значи съм нормален.

— Добре де — уморено рече гласът. — Хеликс! Хеликс!

Хеликс седеше и ме гледаше. С нито едно трепване на мустака не издаваше, че е чул. Въздъхнах и тихо казах:

— Хеликс! Ела, Хеликс!

Хеликс скочи върху гърдите ми, хвана ме с лапи за раменете и ме погъделичка по носа с дългата си опашка. Прегърнах го и внимателно се изправих.

— Братко — рекох, — май това ни е краят. Превъртял съм. Най-добре да позвъня на полицията.

Хеликс замърка. Виждаше, че съм тъжен за нещо, но не си даваше зор да проумее. Гледаше ме тъй, сякаш и луд пак щях да му допадам. Но според мен му беше интересно. Гледаше някак загадъчно с лъскавите си очи. Като че предпочиташе засега да си остана на място. Е, щом той не искаше да звъни на полицията, и аз не исках. Повече не отговарях за постъпките си.

— А сега ще бъдеш ли така добър да млъкнеш? — каза шишето. — Не искам да ти създавам неприятности. Може би не го осъзнаваш, но ти ми спаси живота. Недей да се плашиш. Виж какво. Аз съм душа, разбра ли? Бях човек на име Грегъри… Уолъс Грегъри. Загинах в автомобилна злополука преди два часа…

— Загинал си преди два часа. А пък аз ти спасих живота. Знаеш ли, Грегъри, много е весело. На главата ми има тюрбан със скъпоценности. Аз съм Мизорският махараджа. Гу-у-у. Уа! И бъл-бъл-бъл. Аз…

— Ти си съвършено нормален. Или поне донякъде. Стегни се и ще ти мине — каза шишето. — Да, загинах. Тялото ми загина. Аз съм душа. Нея автомобил не може да я убие. Обаче Те могат.

— Те ли?

— Аха. Онези, дето ме гонеха, когато се пъхнах в бутилката.

— И кои са Те?

— Нямат име. Те ядат души. Гъмжат на цели рояци. Срещнат ли някоя заблудена душа, тутакси я подгонват.

— Искаш да кажеш… щом някой умре, душата му излиза и хуква да бяга от Тях? И рано или късно я докопват?

— О, не. Само някои души. Разбираш ли, когато човек осъзнае, че ще умре, нещо става с душата му. Има живи хора, които в един или друг момент са очаквали да умрат. После по случайност им се е разминало. След това вече не са същите, защото е станало онова. Заедно с мисълта за предстоящата смърт душата получава нещо като защитно покритие, макар че всъщност е по-скоро промяна във формата. От този момент нататък душата е неприятна и несмилаема за Тях.