Читать «Котаракът Хеликс» онлайн - страница 2

Или бях доловил онзи шум с някакво сетиво, което Хеликс не притежаваше, или изобщо не го бях чул. Във втория случай трябва да бях луд. Никой не обича подобна мисъл. Затова едва ли ще ме упрекнете, че се помъчих да повярвам в шестото чувство.

От унеса ме изтръгна фученето на Хеликс. Схванах намека и затворих горелките.

— Хеликс, приятелю — казах аз, след като мозъкът ми се поизбистри, — как ти се вижда тая работа? А?

Хеликс издаде въпросителен звук и дойде да потрие глава в ръкава ми.

— Май и ти не си наясно, така ли? — Почесах го зад ухото и краят на опашката блажено се нави около китката ми. — Чакай да видим. Аз чувам странен шум. Ти — не. Нещо изтръгва запушалката от ръката ми, после духва вятър оттам, където изобщо не може да го има, и изгасява горелките. Звучи ли нормално? — Хеликс се прозина. — И аз тъй мисля. Кажи ми, Хеликс, какво да сторим? А?

Хеликс се въздържа от предложения. Вероятно бе готов да забрави всичко. Жалко, че и аз не реших същото.

Свих рамене и отново подхванах работата. Най-напред си сложих брезентова ръкавица и измъкнах бутилката. Хеликс се пъхна под лакътя ми и протегна нос да подуши гъвкавата извита повърхност. Трескаво посегнах към нея, за да не се опари, закачих стъклото с гола ръка и веднага замахнах отново — да удържа шишето, преди да падне. Не успях. Бутилката падна, отскочи… и отново се озова върху масата. При това не къде да е, а точно на мястото, откъдето я бях съборил!

И — отбележете добре — когато погледнах ръката си, за да видя колко зле съм се изгорил, върху кожата нямаше и следа. Шишето беше студено… а не му се полагаше да изстине поне още няколко часа! Новото ми стъкло беше много лош проводник на топлината. Едва не се разсмях. Трябваше да съм наясно, че Хеликс има достатъчно ум в главата, за да не рискува розовия си нос с разни горещи бутилки.

Двамата се изнизахме. Минахме в моята стая, скрихме се от смахнатата бутилка и аз се тръшнах на леглото. Бихме се разплакали просто от пълнота на чувствата, но ние с Хеликс не сме плакали от години.

След като нервите ми се поотпуснаха, аз надникнах в лабораторията.

— Ела насам, бе диване. Искам да поговорим.

Кой го каза? Втренчих се подозрително в Хеликс, който ми отвърна с невинен поглед. Добре де, не го бях казал аз. И Хеликс не беше. Взех адски да се плаша от онази бутилка.

— Хайде де!

Тонът беше висок и доста свадлив. Погледнах Хеликс. Той се миеше благопристойно. Но… Хеликс бе най-бдителният котарак на този свят. Ако имаше още някого — ако бе чул още някого — в лабораторията, щеше да ме предупреди. Значи не чуваше. А аз чувах.

— Хеликс — изпъшках аз и той погледна към мен, значи слухът му си беше наред, — двамата с теб сме полудели.

— Не, не си — каза гласът. — Сядай, додето не си се изтърсил. Аз съм в шишето и не мърдам оттук. Ако ме извадиш, ще умра, но между нас казано, не вярвам да успееш. Във всеки случай, моля те, не опитвай… ама какво ти става? Престани да се пулиш, човече!