Читать «Котаракът Хеликс» онлайн - страница 5

— Защото е настроен на различна… ъ-ъ-ъ… вълна. Така го казвам, макар че вълните на мисълта не са електромагнитни. Мога… тоест, смятам, че мога… да насоча мисли към него. Още не съм опитвал. Всичко зависи от нивото на развитие.

Вече дишах малко по-леко. Удивително, колко помага едно смислено обяснение. Но оставаха още едно-две неща.

— Ами какви бяха тия приказки, че съм ти спасил живота? И какво общо има моето гъвкаво стъкло?

— Не съм съвсем наясно — каза шишето. — Но по чиста случайност ти си се натъкнал на единственото нещо във вселената, което е преграда… за Тях. Един вид изолатор. Аз го усетих, усетиха и Те. Да ти кажа, падна страхотна гоненица. Когато искат, Те са невероятно бързи. Както знаеш, спечелих аз. На косъм. А, да, моя беше вината, че запушалката ти се изплъзна. Направих го, като създадох вакуум в бутилката. Запушалката беше точно до отвора, пък и ти не я стискаше здраво.

— Вакуум? — повторих аз. — А какво стана с въздуха?

— Много лесно. Разделих молекулярната структура на стъклото и изкарах въздуха.

— Ами Те?

— А, Те щяха да ме последват, обаче ако се вгледаш, ще видиш, че сега запушалката е запоена. Това ме спаси. Ох!… Между другото, ако се чудиш какво охлади бутилката толкова бързо, да знаеш, че беше създаването на вакуум. Както ти е известно, при разширяване на въздуха температурата спада. Създаването на вакуум, естествено, поражда силен студ. Бива си го това стъкло. На практика няма температурни промени.

— Знаеш ли, почвам да се радвам, че така стана. Нямаше да е хубаво… Сега сигурно ще прекараш остатъка от живота си в това шише.

— Остатъкът от живота ми, драги, е… вечността.

Аз примигах.

— Няма да е много забавно. Искам да кажа… ти не изпитваш ли глад… или нещо такова?

— Не. Хранят ме — знам го. Отвън. Изглежда, че някъде има източник на енергия, с която се храня. Нямам представа какъв е. Обаче наистина ще е скучничко. Не знам… може би някой ден ще открия начин да си набавя друго тяло.

— Че какво ти пречи да го направиш още сега?

— Не мога — каза шишето. — Докато в тялото има душа, то е неуязвимо. Единственият начин е да убедя някоя душа, че има сметка да напусне тялото и да ми го предостави.

— Хм-м-м… слушай, Шише. Не ти ли дойде вече онова осъзнаване на смъртта, дето го спомена преди малко? Трябва да имаш защита срещу Тях.

— Точно там е работата. Душата трябва да извлече защитата си от тялото. Ако можех да вляза в нечие тяло и да го овладея само за секунда, щях да се защитя и да си отида. Или пък да остана и да си живея живота додето умра. Между другото, престани да ми викаш Шише. Казвам се Грегъри… Уолъс Грегъри.

— А, добре. Аз съм Пит Тронти. Ъ-ъ-ъ… много ми е приятно.

— И на мен. — Шишето подскочи два-три пъти. — Това беше вместо ръкостискане.

— Как го направи? — усмихнах се аз.

— Лесно. При умело насочване и най-леката молекулярна промяна кара шишето да подскача.

— Страшен номер. Е… трябва да бягам до магазина. Нещо да ти донеса?

— Не, Тронти, благодаря. Бягай. Пак ще се видим.

Тъй започна дружбата ми с Уоли Грегъри, изгубена душа. Открих, че е много интелигентен; и макар че ми бе провалил плановете за новото стъкло — нямах никакво желание да колекционирам души в бутилки — станахме истински приятели. Малцина имат подобен късмет — да си намерят толкова приятен и кротък съквартирант. Макар че първата вноска бе доста висока — едва не откачих, в края на краищата! — почти нямах разходи за поддръжката. Уоли никога не се прибираше пиян, не крънкаше пари назаем и не водеше приятели. Не закъсняваше за вечеря и не разхвърляше мръсни чорапи. Като съквартирант беше идеален, а като приятел надминаваше дори Хеликс.