Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 169

— Слушам те — търпеливо каза Светещото същество. Отличника отвори уста, но наистина вече нямаше време.

Очилата се извиха и се впиха в очите му. Той изпищя и се опита да ги свали, но не можеше. Тогава запляска с ръце, все едно аплодираше на ставащия с него кошмар. При петия или шестия опит успя да хване пластината на електрода за ръцете, главата му клюмна към сребърния писоар, и тогава…

Светещото същество някак си посърна. Известно време седеше в цвета си и лекичко полюшваше капишона си. Постепенно капишонът престана да свети, смъкна се и надолу по металното стъбло запълзя заоблено удебеление — все едно налапан заек минаваше през хранопровода на питон. Удебелението стигна до основата на стъблото и изпадна — приличаше на пъпеш в намачкана кожена торба.

Едновременно с това започна да се вижда околният свят, преди това скрит от тъмнината. Наоколо навсякъде, чак до хоризонта, се простираше камениста пустиня. От нея стърчаха лъскави железа, а в прахоляка под тях потрепваха продълговати кожести яйца. Над някои стъбла мъждееха с тайнствена светлина бели цветове, но бяха увити в пашкули от черна мъгла и едва се виждаха, като през опушено стъкло.

Небето над пустинята беше забулено от облаци. Разкъсваше ги приличащ на рана отвор, в който сияеше нещо пулсиращо и лилаво. Оттам излитаха рояци сини пламъчета. Спускаха се надолу, завъртаха се около светещите цветове и след кратък лудешки танц с пукот изчезваха в металните стъбла. Тук-там по някое пламъче се измъкваше от този водовъртеж и политаше обратно към небето. Тогава по металните растения минаваше трепетна вълна и над пустинята се разнасяше протяжен звук — може би сигнал за тревога, а може би стон, пълен със съжаление за навеки изгубените души.

M:/TXT/PELEVIN/DPP(NN)/ ЖИВОТЪТ НА ЗНАМЕНИТИТЕ ХОРА

ГОСТ НА ПРАЗНИКА БОН

Разказ

Във въздуха почти пред очите ми висят няколко мънички червени топчета. Цветът им е чист, формата им — съвършена. Много са красиви. Гледам ги и си спомням как беше преди.

Цял живот се опитвах да разбера какво е това красотата. Тя беше навсякъде — в цветето и облака, в нарисувания с четчицата знак, в младите лица, които се мяркат в тълпата, в безстрашието на готовия да умре воин. Тя ми се струваше най-важната тайна на света.

Всеки път тя ме лъжеше, като се преобразяваше в нещо ново. Но след това я познавах — като добре позната мелодия, изсвирена на друг инструмент. Чувствах, че зад съвършенството в извивката на крилото, меча и ресницата се крие един и същ неизразим принцип. Но не разбирах какъв е. Когато мислех за това, умът ми започваше да блуждае безцелно или тъпо спираше. А ако успявах да удържа въпроса в себе си, вместо да стане разбираема, красотата изчезваше и сякаш се озовавах пред черното огледало на водоем, на чиято повърхност допреди секунда е блестяло слънцето.

Не можех разбираемо да обясня на друг какво е това красотата и се съмнявах, че някой изобщо е способен да го направи. Определенията, които срещах в книгите по философия, не вършеха работа. Тежките им тромави кострукции бяха абсолютно лишени от онова качество, което се мъчеха да определят, което за мен беше ясно свидетелство за безполезността им. Но аз много добре знаех, че думите, макар и неспособни да обяснят красотата, могат да я задържат и дори да я създават.